Брашън мълчаливо се намести в креслото си. Той не ѝ благодари, това не би било подобаващо. А Алтея тихо излезе и затвори вратата след себе си, без да поглежда назад.
Когато вратата щракна, Брашън затвори очи. Той бе взел правилното решение. И двамата бяха взели правилното решение. И двамата се бяха съгласили, че е по-добре така. Много по-добре.
Но тогава защо не му ставаше по-леко?
А дали изобщо някога щеше да стане по-леко?
— Ние сме двама — довери Парагон, обгърнал я с огромните си длани. Тя беше толкова лека… Като кукличка, натъпкана с просо.
— Да, аз и ти — съгласи се Янтар, внимателно местеща пилата по гръдта му. Тази пила му напомняше на котешки език.
Не, поправи се той. На Кер Лъдчънс тя би напомнила на котешки език. Отдавна починалото момче бе обожавало котки и котенца. Самият Парагон никога не бе докосвал котка.
Парагон. Ама че название му бяха дали. Ако знаеха…
Той отново повтори тайната си:
— Не аз и ти. Аз и отново аз. Аз и още един аз.
— Понякога самата аз се чувствам така — небрежно отвърна Янтар.
Струваше му се, че в някои моменти от работата си Янтар се пренася другаде.
— Коя е другата? — попита Парагон.
— Кой. Мой някогашен приятел. Двамата с него разговаряхме често. Понякога се улавям, че продължавам да му говоря. Дори зная какво ми отвръща той.
— При мене не е така. Ние винаги сме двама.
Янтар върна пилата сред инструментите. Парагон усети как тежестта на жената се размества.
— Сега ще използвам шкурка. Готов ли си?
— Да.
Тя продължи прекъснатия разговор:
— Ако сте двама, и двамата ми харесвате. Сега не мърдай.
Неравният материал започна да стърже гръдта му, пораждайки топлина. Парагон се усмихна в отговор на думите ѝ, защото те бяха искрени.
— Янтар, ти винаги ли си знаела коя си? — с любопитство се поинтересува фигурата.
Ръката ѝ застина. В Янтариния отговор се долавяше предпазливост:
— Не точно. Но винаги съм подозирала. — А с нормалния си глас тя добави: — Това е много странен въпрос.
— Ти си много странен човек — пошегува се корабът и се усмихна широко.
Блокчето, обвито с шкурка, отново се раздвижи.
— А ти си чудат кораб — тихо каза тя.
— Имаше период, в който аз не знаех кой съм — призна Парагон. — Но сега вече зная. И това улеснява нещата.
Янтар отдръпна шкурката и започна да търси нещо друго.
— Нямам представа какво искаш да кажеш с това, но се радвам за теб. — Тя отново насочи темата към работата си. — Сега ще използвам масло, извлечено от специални семена. То разширява влакната и скрива дребните драскотини. Но никога не съм го използвала върху магическо дърво. Какво ще кажеш за начало да опитаме със съвсем малко?
— Защо не.
— Добре, ето сега…
Янтар се отпусна в ръцете му. Краката си тя бе опряла в корема му. Тя бе привързана с въже, но Парагон усещаше, че на самия него жената се осланя в далеч по-голяма степен.
— Алтея? — обърна се тя към палубата. — Живите кораби трябва ли да се намасляват?
Той усети как Алтея се изправя. До този момент тя беше лежала по корем върху палубата, рисувайки нещо. Сега тя се приведе над перилото.
— Разбира се. Но не и върху боядисаните участъци. Като фигурата например.
— Но той не е точно боядисан. Цветът просто си е там… Той си е негов. И се простира навътре, не е просто слой.
— Тогава защо отсечената част от лицето му е сива? — възрази Алтея.
— Не мога да ти кажа… Парагон, ти знаеш ли?
— Защото е така — отвърна той. Чудни хора. Когато се опиташе да им каже нещо за себе си, те не го слушаха. А после се бъркаха в неща, които не им влизаха в работата.
Парагон реши да направи още един опит:
— Алтея, ние сме двама.
— Мажи смело — каза Алтея. — Ако не подейства, просто ще го избършем.
— Ами ако остави петно? — попита Янтар.
— Не би трябвало. Все пак опитай с малък участък най-напред.
— Аз не съм просто онова, което Лъдчънсови направиха от мен! — изтърси Парагон. — Има и друго аз, то е онова, което съм бил преди. И което отчасти все още съм. Аз не искам да оставам онова, в което те ме превърнаха. Мога отново да стана онзи, който бях преди.
Смаяно мълчание последва думите му. Янтар бе застинала в ръцете му. Неочаквано тя повдигна ръце и обгърна лика му с обвитите си длани.
— Парагон — тихо рече тя, — най-удивителното откритие, до което всеки е способен да достигне, е осъзнаването, че сам е способен да реши кой е. Ти не си длъжен да оставаш такъв, какъвто са те направили Лъдчънсови. Дори не си длъжен да се връщаш назад. Ти си способен да избираш. Притежаващият съзнание притежава и свободата да избира. Всички ние сами създаваме себе си.