Тя приглади скулите му и плъзна ръце обратно. И игриво подръпна брадата му, когато стигна до нея. С това тя (може би неволно) му припомни за човешкото присъствие в него. И все пак думите ѝ бяха верни.
— Също така не съм длъжен да бъда онзи, който вие искате да бъда — напомни той на жените. Ръцете му обгърнаха Янтар. Каква нищожна играчка представляваше тя: създание от накисната плът, обвито в тънка кожа. Ако човеците бяха в състояние да осъзнават извечната си уязвимост, те надали биха запазвали арогантността си…
С едно небрежно движение корабът скъса придържащото я въже.
— Сега бих искал да остана сам — рече той. — Има неща, над които да размисля.
Парагон я повдигна над главата си и с усмивка усети как тялото ѝ се напряга: Янтар осъзнаваше, че той с лекота би могъл да я запрати във водата. Тя се досещаше за истинската същност на откритието му.
— Възможностите си — доуточни корабът. Подир това фигурата му се извърна назад, позволявайки на Янтар да се вкопчи за борда. Когато усети, че тя, подпомогната от Алтея, вече се е прекачила, Парагон отпусна ръце.
— Добре ли си? — тихо попита Алтея.
— Да — в същия тон отвърна Янтар. — Мисля, че много скоро ще можем да кажем същото и за Парагон.
Глава тридесет и девета
Отново в небето
В Дъждовните земи зората и просветляването бяха две съвсем различни неща. Самият изгрев на слънцето не притежаваше особено значение: истинският ден настъпваше едва когато светилото набереше достатъчно височина, за да преодолее стената от дървета.
Рейн Купрус наблюдаваше първите лъчи, процеждащи се в пролуката между пръст и кристал. Той се намираше обграден от огромния ствол, разположен зад гърба му, и наклонената част от купола, предпазила него и Силдин от падащите отломки. Очаквано, калните струи ги бяха намерили, но не фатално: парчето таван бе спряло част от устрема им — под него калта стигаше до бедрата на Рейн, покрита с пласт хладна вода. Момчето той държеше в ръцете си, за да го предпази поне отчасти от хладината. Въпреки невъзможните условия, детето спеше. Умората и отчаянието го бяха надвили.
Дори и при появата на светлината младежът не го събуди. Това беше измамна надежда: образувалата се в тавана цепнатина беше съвсем малка. Почти целият купол и покривалата го пръст се бяха срутили, ала над тях все още се задържаше гъста мрежа от клони, която спираше дневната светлина. Единствената пролука беше не само прекалено дребна, а и разположена прекалено високо, недостижимо за двама им.
Въпреки това Рейн осъзнаваше, че двамата ще направят този опит. Момчето щеше да се събуди, двамата щяха да се покатерят върху огромния дънер и да започнат да крещят за помощ. Ала никой нямаше да се отзове на виковете им. Двамата щяха да умрат тук, и то не от бавна, милостива смърт.
Дано поне Малта бе умряла, без да се мъчи.
Силдин се раздвижи и сънено повдигна глава от рамото на Рейн. Това раздвижване възмути скования гръб на другия. А детето простена объркано и отново отпусна глава, за да започне да ридае. Младият мъж го потупа с калната си ръка и изрече безсмислените, неизбежни думи.
— Време е да се опитаме да излезем.
— Как? — попита Силдин.
— Като избутаме част от падналия покрив, за да можеш да се покатериш върху ствола. — Той сви рамене. — От тази позиция може да видиш нещо, което да ни помогне. Всичко по реда си.
— Ами ти? Ти си затънал дълбоко.
Рейн опита да размърда краката си. Хлапакът беше прав; калта беше започнала да се сгъстява и засъхва. Почти целите му крака бяха обгърнати в лепкава смес от пръст и вода. Тежка смес.
— След като ръцете ми останат свободни, ще мога да разкопая краката си и да се покатеря на свой ред върху ствола — с лекота излъга младият Купрус.
Силдин поклати глава.
— Няма да стане. Погледни, той се топи.
И детето отдели едната си ръка, за да посочи.
Тънък слънчев лъч пронизваше сумрака на залата. В него танцуваха частици, като прах. Но те се издигаха право нагоре, придружени от някаква неприятна миризма.
— Смоковете миришат така — каза Силдин. — Но не толкова силно.
— Хвани се здраво за мен. Трябва да освободя ръцете си — отвърна Рейн.
Настойчивостта на последвалите му движения не се дължеше на желанието му да избяга, а на намерението да зърне случващото се. Падналото парче купол бе прозрачно, но прекалено зацапано. А Рейн искаше да види всичко. Прекалено дълго той бе размишлявал, за да пропусне последния си шанс за знание. Затова продължаваше да разширява празнината, без да се интересува, че отделената кал го затрупва по-дълбоко. През уголемения отвор се загледа нетърпеливо.