Лъчът докосваше единия край на ствола — онзи край, който се намираше откъм Рейн. Неговата светлина не беше жежка, ала огромният дънер реагираше именно по съответстващия начин. Нелепо: живите кораби оставаха невредими под слънчевите лъчи; изграждащите ги дъски не се топяха по подобен начин, сред мехурчета.
Защото живите кораби в действителност са мъртви, прошепна глас в главата му. Но аз не съм. Аз съм жива.
Процесът напредваше бавно. Лъчът проследяваше пътя на слънцето и оставяше бълбукаща ивица подире си. Когато светилото се издигна в зенита си, дървесният пашкул започна да се разгражда с по-голяма бързина. И да дими по-силно. Миризмата на влечуго се усили на свой ред.
Силдин се отегчи от гледката — той беше гладен, жаден, изморен и измръзнал. Същото се отнасяше и за Рейн, само че младият мъж бе престанал да мисли за себе си. Смъртта на Малта бе сложила край на неговото желание да живее. А и шансът им да оцелеят беше незначителен. При това положение той не чувстваше нужда да проявява инициатива — и все пак някакъв отзвук от предишното чувство за самосъхранение, съчетан с напредващото топене на ствола, го накара да предприеме нещо. Парчето купол започваше да се смъква все по-ниско; ако двамата със Силдин не се отместеха, в един момент то щеше да ги притисне към калта и да ги удави.
Той повдигна момчето към отвора. Силдин се извъртя в ръцете му и успя да се вкопчи в ръба на парчето купол, за да се издърпа нагоре. Там детето стъпи върху парчето таван.
Сега беше ред на Рейн. Налагаше му се да действа бързо, защото тежестта на момчето допълнително притискаше купола.
Младият мъж започна да напряга ръце и крака, за да се освободи от обгърналата го кал — досущ като морска костенурка, напускаща пясъка. Той усети как натискът на калта съумява да изуе ботушите му. От колана с инструменти Купрус се освободи сам. Ето че успя да размести пръстта достатъчно, за да се доближи до ръба и да се промуши под него. За целта му се наложи да зарови лице в калта: и тази саможертва си струваше. Оставаше му само да се извърти и да се издърпа нагоре, което той и стори, отчасти подпомаган от Силдин. Най-сетне и Рейн се намираше върху парчето корпус.
Няколко мига той остана проснат по корем, за да си поеме дъх. Тогава огромният кристален къс се разклати и отново започна да се измества. Дано въздухът в оставащата празнина забавеше падането му…
Рейн отвори очи и изви глава. Смаяният Силдин се вкопчи в него.
Топящият се ствол не се разливаше в калта, а биваше поглъщан към самата си вътрешност. Вече личеше драконовият силует, разположен в сърцевината му. Именно към този силует се стичаше субстанцията на пашкула. А слънчевият лъч продължаваше да осветява случващото се чудо.
Течността попиваше в кожата на женската, за да възвърне плътността на тялото ѝ. Цветът ѝ, доскоро черен, преля в тъмносин. Очертанията на костите и отслабналите мускули изчезнаха. Тя направи първите си движения, при които Рейн можа да зърне крилете ѝ, прилепнали по гърба. Те изглеждаха изградени от прозрачна кожа, опъната по крехка костна рамка. При второто си усилие драцената успя да разгърне едното си крило: огромно, то блъсна останките от ствола и се вряза в околната кал.
Женската се разклати, за да се надигне на крака. При това тя си помогна с криле, сипейки кал. Дългата шия се разгъна, невиждащо протегнала глава към светлината. За момент създанието разтвори паст право на пътя на лъча светлина, за да абсорбира още живот от тази струя. Бял пласт покриваше очите на драцената.
При поредното си разместване тя разгърна дълга опашка. Остатъците от ствола бързо потъваха в калта. Много скоро и самата драцена щеше да потъне… да се удави, преди да е успяла да полети.
С плясък на влажни платна женската разпери криле, макар и покрити с кал. Тя несигурно плесна с тях; силна миризма на влечуго изпълни залата. За момент жилите ѝ се откроиха сред ципестата мембрана. А в следващия момент крилете започнаха да се изпълват с цвят. Само в рамките на мигове те изгубиха прозрачността си, заменяйки я с плътна, синя багра. Следващите размахвания удариха въздуха, за да извлекат от него невидима сила. Всяко поредно тяхно движение носеше по-голяма увереност.
А ципата се отрони от очите ѝ и те блеснаха сребристо. Женската изви глава към тялото си.
Синя… Не сребърна, както ми се присъни, а синя.