— Ти си прекрасна — прошепна Рейн.
Тя се сепна от гласа му и извъртя шия, за да се втренчи към двамата. Силдин се притисна към него.
— Тя ще ни изяде! — проплака момчето.
— Не мисля така — тихо отвърна другият. — Стой спокойно и не мърдай.
Момчето притихна. Рейн бавно отпусна ръка върху него, за да му вдъхне увереност. Той продължаваше да се взира в драцената.
Тя разпери опашка, стоварвайки я в гъстата кал. И отметна глава, за да изреве. Нейният крясък досегна и слуха, и мислите на младия Купрус. Тържеството, съдържащо се в рева ѝ, представляваше и предизвикателство към света. Затрупаното подземие бе тясно за този призив.
Пред очите му женската се изправи на задните си крака и опашката си и се напрегна. Рейн прегърна Силдин още по-силно.
Но драцената вече не се интересуваше от тях. С полуразперени криле тя скочи към дупката в тавана. Муцуната ѝ се блъсна в оставащото от купола; женската падна. Ала предните ѝ лапи бяха успели да досегнат ръба на отвора: падането ѝ бе придружено с буци пръст и откъснати корени. Този дъжд се посипа върху Рейн и Силдин. Кристалното им островче се разклати под вятъра, събуден от размаха на крилете ѝ, и от плисъка на кал. С усилие Купрус успя да задържи себе си и момчето. И да заеме по-сигурна позиция върху хлъзгавата повърхност, защото драцената вече се подготвяше за втори опит.
Този път главата ѝ успя да се провре през отвора. С предните си лапи женската се вкопчи в ръба. За момент туловището ѝ остана да виси. Огромната опашка прелетя опасно близо до двамата. Разперени около ямата, крилете предоставяха известна опора на тялото, за да може тя да изпълзи. Откъм тавана отново започнаха да се сипят струи и парчета пръст. Женската също падна сред тази земна лавина, като тежко се стовари на хълбок. Някакво дърво, придърпано от образувалото се свличане, се приведе над отвора.
Силдин започна да се опитва да се отскубне.
— Ако успеем да достигнем онова дърво, по него ще успеем да излезем — извика той. И посочи към приведените клони.
— Не и докато тя се мята така. Тя ще ни стъпче.
— Ако продължим да стоим тук, тя ще ни стъпче така или иначе! — възрази Силдин. — Трябва да опитаме…
— Стой тук! — нареди Рейн и го притисна с тежестта си. Момчето изхлипа, защото кристалният къс отново се наклони.
Драцената скочи за трети път. Тя избута дървото встрани и вкопчи ноктите си в разширения отвор. Заради тялото ѝ, запълнило дупката, в залата притъмня. Върхът на размахващата се опашка закачи прасеца на Рейн, болезнено разкъсвайки панталон и кожа. Той изкрещя, но успя да задържи Силдин.
Върху тях продължаваха да се сипят буци, строшени корени и парчета мазилка — драцената се бореше да напусне гробницата си. В залата отново прониква светлина, очертала тялото ѝ. Този път и двамата видяха полетялата към тях опашка, но не успяха да я избегнат навреме: ударът ги помете и ги запрати встрани. Рейн и Силдин разплискаха горния слой вода и се блъснаха в калта.
— Постарай се да разпределиш тежестта си равномерно! — посъветва младият мъж и сам последва съвета си, с надеждата, че ще успее да се задържи.
— Тя ще ни премаже! — проплака Силдин. Той се вкопчи в Рейн и инстинктивно направи опит да се покатери отгоре му. Купрус избута ръката му.
— Лежи неподвижно, за да не затъваш, и се надявай! — изкрещя той.
Още отломки от купола се отронваха, примесени с пръст. Едновременно с тях се сипеха дръвчета и тревни ивици.
— Тя ще успее! — възкликна Рейн, когато драцената изтласка предната половина на тялото си. Нейният победоносен рев прозвуча веднага след това, сякаш в отговор.
Той сам се изненада от радостното облекчение, което го връхлетя. С един последен пристъп отломките престанаха да се сипят и в залата нахлу ярка светлина. От повърхността отново долетя ревът на женската, както и полъхът от крилете ѝ. Рейн не можеше да види издигането ѝ, но в сърцето си летеше заедно с нея…
Настъпи тишина. По лицето му се стичаха сълзи. Той продължаваше мълчаливо да се взира в рамката небе. Тя бе последна, но поне нямаше да умре, без да се е докоснала до въздуха.
— Рейн… Рейн!
Купрус дори не бе осъзнал първия повик на момчето. Силдин се беше покатерил върху голяма буца тревиста пръст и сочеше към провисналите корени.
— Мисля, че ще успеем да струпаме достатъчно висока купчина, за да достигнем коренака. Аз ще успея да се покатеря и да доведа помощ. — И хлапакът обнадеждено огледа залата. В нея имаше още парчета от купола, греди и клони.
Рейн замислено се обърна по гръб и се загледа в тавана. Корените не бяха дебели, но и Силдин не беше тежък.