— Прав си — призна той. — Все още има шанс да се спасим.
Купрус се преобърна по корем и запълзя към момчето.
Докато го издърпваше при себе си, Силдин попита:
— Дали Малта също е успяла да избяга?
— Възможно е — отвърна Рейн. При самото учленяване на думите той смяташе, че лъже, ала миг по-късно младият мъж осъзна, че не просто се надява, а и вярва в подобна вероятност. Та нали с очите си той бе зърнал пробуждането на дракон. Нима му оставаха основания да се съмнява?
От небето долетя поредният рев на драцената — като в потвърждение на мисълта му. За момент над отвора се стрелна синя искра.
— Ако майка ми или брат ми я видят или я чуят, те ще разберат къде е била тя — продължи Купрус. — Те ще ни намерят. Ще оцелеем.
— А дотогава ще опитаме да се измъкнем сами — предложи Силдин в отговор. — Не съм преживял всичко това, та да чакам друг да ме спасява. Искам сам да помогна на себе си.
Рейн се усмихна широко и кимна.
Тинталия кръжеше високо над долината и не се насищаше на летния въздух, изпълнен с благоуханията на живот. Тя беше свободна. Свободна.
Тя не щадеше крилете си, а замахваше много по-силно от необходимото — за да се възхити на собствената си мощ. Те я отнесоха високо над горещината, към онзи въздушен слой, където е винаги прохладно. Реката се превърна в сребриста нишка, разсичаща зелени петна. В паметта си тя носеше летежа на предците си, ала в никое от тези изживявания не се съдържаше подобен възторг — защото това беше нейният собствен полет. Тя беше свободна. Свободна сама да твори неща, достойни за помнене. И тя продължаваше да кръжи лениво и да обмисля делата си.
Предстоеше ѝ задача, в която тя не можеше да се осланя на ничия помощ. Тя трябваше да намери малките, да ги защити и да ги насочи в пътя им нагоре по реката. Ако изобщо бяха останали малки… Защото имаше вероятност тя действително да се окаже последна.
За човеците тя се стараеше да не мисли. Това не бяха Древните, които познаваха обичаите на нейния вид и бяха способни да му отдават полагащата му се почит. Това бяха човеци. Създания, на които тя не можеше да дължи каквото и да било. Те живееха обидно кратко; цялото си нищожно съществуване отдаваха на старанието да се нахранят и да оставят потомство. Нима една представителка на нейния вид можеше да дължи нещо на създание, което живееше по-кратко и от едно дърво? Можеше ли да става дума за споразумения с еднодневка или стръкче тревица?
Тинталия отново разгърна съзнанието си към тях, в прощален допир. И двамата нямаше да живеят още дълго. Женската се бореше като бръмбар, попаднал в локва — по същия отчаян начин тя се бореше с течение, което в нейните очи изглеждаше огромно. Рейн Купрус продължаваше да лежи там, където го бе оставила — като червей сред калта. Сред останките от същата зала, където Тинталия бе лежала толкова много години…
Тя осъзна, че въпреки всичко е започнала да изпитва състрадание към тях. Тяхното съществуване бе тъй кратко и невзрачно… И въпреки това и двамата се бяха откъснали от размножителния си ритуал, за да се опитат да ѝ помогнат, буболечките. На фона на изгубените от нея години още няколко мига нямаше да се усетят.
Драцената лениво се извърна във въздуха и с уверен размах на крилете се отправи към затрупания град.
— Идвам! — провикна се тя. — Не се страхувайте, ще ви спася.
Епилог
Споменът за криле
— Ние знаем къде отиваме. Знаем и защо отиваме там. Но защо е нужно да бързаме толкова? Защо почиваме тъй кратко? — промълви зеленият менестрел.
Той бе отпуснал слабото си тяло сред плетеницата. Заради изнемогата си зеленият дори не бе способен да се обвие около другарите си, а се осланяше на техния захват, за да не бъде отнесен от течението.
На Шривър ѝ беше жал за него. В израз на състраданието си тя оформи още една извивка около него и го задържа по-крепко.
— Мисля — тихо протръби тя, — че Молкин се старае да изпревари чезненето на спомените ни. Той иска да достигнем целта си, преди отново да сме забравили за нея.
— Не е само това — обади се Сесурея. Самият той също звучеше уморен, ала в гласа му се долавяше и удовлетворение. Колко приятно беше да знаеш отговорите. — Сезоните се менят. Ние сме по-близо до края на лятото, отколкото до началото му. В този момент би трябвало вече да сме достигнали целта си.
— Вече би трябвало да сме обгърнати в тиня и спомени; да възвръщаме паметта си под лъчите на слънцето, едновременно с промяната — додаде Келаро.