— Нашите обвивки трябва да станат твърди и здрави, преди да дойдат дъждовете и зимният мраз. Иначе има опасност да погинем сред недовършена метаморфоза — напомни им аленият Силик.
Останалите змии от плетеницата също се включиха във взаимното припомняне.
— Топлата вода най-добре оформя нишките.
— Лъчите на слънцето втвърдяват черупката.
— Тя трябва да се втвърди, преди да започне промяната.
Молкин отвори очи. Петната по тялото му заблестяха със златисто удоволствие.
— Спете и събирайте сили, малки мои — посъветва ги той, без да се спира на обстоятелството, че в плетеницата имаше много змии, които не му отстъпваха по големина, а други дори го надминаваха. — Спете добре и помнете онова, което узнахме. Спомените, с които ни дари Дракий, са безценни.
Змиите тихо изразиха съгласие и сплетоха кълбото си още по-плътно.
Понастоящем Молкин водеше подире си още по-голяма плетеница: подир саможертвата на Дракий много от дивите змии бяха започнали да си възвръщат спомените. Някои от тях все още не говореха, ала дори и в техните очи проблясваше разум и те се държаха като истинска част от плетеницата, пък дори и само по време на почивка. Числеността донасяше със себе си спокойствие. Когато се срещнеха с други змии, непознатите или се отдръпваха, или започваха да следват, за да се присъединят. Молкин бе споделил надеждата си, че когато навлязат в реката и достигнат мястото на метаморфоза, дивите ще си върнат изцяло спомените.
Шривър покри очи и започна да се унася. Това беше друго удоволствие, което отскоро тя бе започнала да си припомня. В сънищата си тя отново летеше, по подобие на предците си. В тези си видения тя винаги се виждаше като изящна драцена, владееща трите пространства.
— Но недейте да се предоверявате на тези спомени — додаде водачът. Тези думи той протръби тихо. Само Шривър, Сесурея и още неколцина други отвориха очи.
— Какво имаш предвид? — сепнато го попита Шривър. Нима всички те не бяха страдали достатъчно? Нали вече си спомняха? Какво щеше да им попречи да достигнат целта си?
— Нищо не е наред — продължи Молкин. — Нищо не е така, както трябва да бъде. Налага се да плуваме бързо, за да имаме време да преодолеем препятствията по пътя си. Бъдете сигурни, че препятствия ще има.
— Какви препятствия? — попита Сесурея. Шривър почувства, че вече знае отговора. Все пак тя не се обади, а зачака думите на прорицателя.
— Огледайте се — подкани ги водачът. — Какво виждате?
Сесурея бе този, който отговори от името на всички:
— Виждам Обилието. Виждам останките от древни сгради да лежат на дъното. В далечината виждам Ритоската арка…
— А нима сред спомените на всички вас Ритоската арка не е приятно място, където да кацнеш след дълго реене в Недостига? Нима в тях тя не се издига над устието на пристанището в Ритос? Защо тя лежи строшена, погълната от Обилието?
Никой не отговори. Всички те изчакваха неговия ответ.
— Аз също не зная — продължи Молкин, когато мълчанието се проточи. — Но подозирам, че именно тези промени са причина за объркването ни. Затова всичко ни се струваше смътно познато, почти успявахме да си припомним пътя, но така и не го откривахме.
— И наша ли е вината за това? — обади се Телур. Ето че той не беше заспал; в морния му глас се долавяше възмущение. — Спомените, които Дракий ни повери, ни съветват да дирим змии, които си спомнят: такива, в които паметта е останала ясна и силна. Щяло да има и водачи, които да ни помагат да достигнем целта си. Къде са зрелите дракони, които би трябвало да бдят край устието, за да пазят сбирането ни? Къде е цялото предшествало ни поколение?
Молкиновият глас се наля с жалост.
— Нима не си разбрал, Телур? Дракий ни разказа за станалото с тях. Някои погинали сред дъжд от пепел и облаци от дим. Малцината оцелели били избити, а спомените им били откраднати. Именно тези малцина са сребристите кърмители, на които понякога се натъкваме. Това е причината те да излъчват уханието на спомен: те са били Помнещи. А сега те пренасят единствено сенките на техните спомени…
Настъпи тишина. Сред това мълчание Шривър бавно осъзна ужасяващата истина: тяхната плетеница съдържаше единствените оставащи от вида им. Нуждата от оцеляване придобиваше огромна тежест, защото от тях зависеше не само собственото им съществуване, а и съществуването на всички бъдещи поколения. А никой нямаше да им предложи помощ. Те сами трябваше да открият онази от реките, по която трябваше да поемат. Сами трябваше да оформят пашкулите си, без помощта на драконите. И ако успееха, трябваше да поверят оцеляването си единствено на слепия шанс: никой нямаше да бди над тях през дългата зима.