Погледът ѝ започна да обхожда останалите змии. Колцина от тях щяха да разгърнат криле идущата пролет? Щеше ли да има достатъчно оцелели, за да успеят всички те да се чифтосат? Щяха ли да успеят да опазят всичките яйца? И как щяха да се учат младите змии, когато се излюпеха и плъзнеха в морето, единствени?
Започваше да ѝ се струва, че сред всички тези неблагоприятни обстоятелства видът ѝ не би могъл да оцелее. Дори ако сама тя оцелееше да се превърне в драцена, предстоеше ѝ дълъг и мъчителен живот, през който да гледа как братята и сестрите ѝ изчезват от трите пространства.
— Те са били предназначени за нас — отново се обади Телур.
— Кое? — промълви Шривър. Някога бъднините им бяха принадлежали. Някога…
— Спомените. Спомените, съхранени в сребристите. Те ни правят по-силни, те са наши. — Той рязко раздвижи опашка и се освободи от плетеницата. — Трябва да си ги върнем!
— Телур. — Молкин на свой ред се отдели от останалите. Той се приближи до по-малкия си събрат, но без предизвикателство. — Ние не разполагаме с времето да мъстим.
— Не говоря за мъст. Казвам да си върнем онова, което ни принадлежи. И което за нас е по-ценно и от храна. Спомените, които си възвърнахме, са поделени между мнозина. Всеки знае различна частица от онова, което би трябвало да знае всеки. И въпреки това ние станахме по-мъдри; и всеки сподели с другите онова, което бе научил. Представи си каква полза биха ни донесли още спомени! Ние трябва да започнем да издирваме сребристите, за да си върнем своето.
Бърз като пасаж херинги, Молкин се обви около него. Дребният менестрел дори не можа да реагира. Водачът изви главата си пред неговата и отдели тънък облак токсин през челюстите си. Другият притихна сред намотките му.
— Нямаме време за това — тихо повтори Молкин към плетеницата си, докато връщаше отпуснатия си спътник. — Ако на пътя ни изникне друг сребрист, ще го погълнем, това ви обещавам. Но няма да се отделяме от пътя си, за да дирим. Сега събирайте сили, защото утре плетеницата на Молкин отново ще се отправи на път.
Утре… Още един ден, който им принадлежеше. Шривър се намести, покри очите си и се потопи в съня си.
Тя бе безвъзвратно осакатена. Никога нямаше да плува с онази лекота, с която един дракон се стрелва из въздуха. Прекалено дълго тя бе оставала в плен, хранена с една и съща храна. Дори не беше способна да разпростре цялото си. Вместо гъвкава и силна тя беше неповратлива и тежка. Може би с течение на времето щеше да си възвърне ловкостта. А може би не.
Но тя беше свободна.
Без капка колебание тя бе избила пленилите я Мерзости. Никога повече те нямаше да измъчват друга змия, както бяха измъчвали нея. Искаше ѝ се пак да можеше да ги убие, за да почувства отново трепета на изпитаното удовлетворение. И не просто още веднъж, а отново и отново да ги убива.
Но тя осъзнаваше, че това ѝ желание е поредният израз на покварата, която те ѝ бяха причинили. Затова се опитваше да го държи настрана от себе си.
Тя бе видяла как малкият двукрак бива отведен в лодка, и бе я последвала, за да се убеди, че лодката ще достигне целта си — онзи по-голям съд. Миризмата на въпросния кораб бе я смутила: той миришеше на змия, а не беше. Той миришеше на памет, а не отговаряше на зова ѝ. Може би мислите на момчето, до които се бе докоснала за миг, криеха истината? В самото начало тя бе възнамерявала да последва кораба, за да разреши тази загадка.
Ала едно друго чувство — неотложност — в крайна сметка надви любопитството ѝ. След всички тези сезони, прекарани в плен, съдбата я беше освободила. От нея се очакваше да придружава останалите от вида си, а вместо това тя все още се намираше край плажа, на който се беше излюпила. Тя не бе могла да мигрира заедно с останалите, не бе могла да се храни заедно с тях и да наедрее. И въпреки това, макар и осакатена, тя все още съхраняваше най-ценния за другите дар: нейните жлези и отрови съхраняваха родовата памет на вида, към който тя принадлежеше. Този дар тя щеше да сподели с останалите преди пътуването им по реката. Самата тя се съмняваше, че ще успее да предприеме това уморително пътуване, не и в този си вид. Но да сподели спомените си можеше.
За момент тя надникна в Недостига, за да вкуси соления вятър. Двуногите върху палубата на сребристия съд нададоха викове при вида ѝ. Тя бързо се гмурна отново, решила. Сребристият кораб се отправяше назад, към островите. Отвъд островите се намираше сушата, където бе разположено и устието на нужната ѝ река. Докато нейният път съвпадаше с този на сребристия кораб, тя щеше да го придружи. Може би щеше да успее да научи нещо.