Гласът ѝ замълча в очакване. Парагон не отговори.
— Ще искаш ли да ги опиташ? Зная, че не ти се налага да ядеш, но усещането може да ти се стори интересно.
Той се прозина, протегна се и скръсти ръце пред гърдите си. В тази игра той беше много по-добър от нея. Тридесетте години на този плаж го бяха научили на истинско търпение. Парагон щеше да надделее.
Интересно дали тази нощ тя щеше да се натъжи или ядоса?
— Каква полза има от мълчанието ти? — попита тя. Личеше, че търпението ѝ започва да се изчерпва.
Корабът не си направи труда да раздвижва рамене.
— Ти си безнадежден, Парагон. Защо не ми говориш? Не разбираш ли, че аз съм единствената, която може да те спаси?
От какво да ме спаси? — би попитал той, ако ѝ говореше.
Той чу как тя се надига и го заобикаля, за да застане пред него. Фигурата небрежно извъртя обезобразеното си лице.
— Хубаво, продължавай да се преструваш. Не разговаряй с мен, щом искаш, но ще трябва да изслушаш онова, което ще ти кажа. Ти се намираш в опасност. В голяма опасност. Зная, че ти не одобряваше моето намерение да те откупя от близките ти, но въпреки това аз им отправих предложение. Те отказаха.
Парагон си позволи да изсумти презрително. Естествено, че бяха отказали. Та той беше семейният жив кораб. В колкото и позорно състояние да изпаднеше, близките му никога не биха го продали. Те го бяха държали окован за този бряг в продължение на тридесет години, но нямаше да го продадат. Нито на Янтар, нито на спекулантите. И това нещо той бе знаел още от самото начало.
А Янтар упорито продължаваше:
— Разговарях лично с Еймис Лъдчънс. Не беше лесно да уредя среща, разбира се. А по време на разговора ни тя се престори на шокирана от предложението. Настоя, че ти не си бил за продан, на каквато и да било цена. И каза същите неща, които казваше и ти, че никое Търговско семейство не би продало своя жив кораб. Как подобни неща просто не се правели.
Парагон не можа да удържи усмивката, която бавно изникна върху лицето му. Близките му все още мислеха за него. Срамни бяха моментите на съмнение. В известен смисъл той дори изпитваше благодарност към Янтар за отправянето на тази нелепа оферта. След като Еймис Лъдчънс бе признала пред една непозната, че корабът все още е част от семейството, може би тя щеше да дойде да го посети. А това посещение можеше да доведе до други неща. Може би той отново щеше да заплава, направляван от дружеска ръка… Въображението му не закъсняваше да се отзове.
Гласът на Янтар му попречи да се оттегли в мислите си.
— Тя се престори на смутена от слуховете за продаването ти. Каза, че това накърнявало честта на семейството ѝ. Подир това тя каза… — Тук гласът на жената утихна, може би заради страх или гняв. — Каза, че била наела хора, които да те махнат от Бингтаун. Че било по-добре да не си наблизо.
Тя замълча многозначително.
Мъчително напрежение стегна гърдите на Парагон.
— Тогава аз я попитах кого е наела.
Той бързо повдигна ръце и пъхна пръсти в ушите си. Не, той нямаше да слуша. Тя възнамеряваше да се възползва от страховете му. Какво от това, че близките му щяха да го преместят. Това не означаваше нищо. Хубаво щеше да бъде да се озове на някое друго място. Може би този път те щяха да го оставят изправен. Беше му омръзнало вечно да стои наклонен.
— Тя каза, че това не било моя работа — повиши глас Янтар. — Тогава се поинтересувах дали е възложила работата на Търговци. Тя само ме изгледа. А аз я попитах къде ще те отведе Мингсли, за да те раздроби.
Парагон започна да напява, шумно. Янтар продължаваше да говори.
— Имам си просо, имам си сено, имам портокал, имам си и три…
— Тя ме изхвърли! — изрева Янтар. — Когато изкрещях, че ще повдигна въпроса пред Съвета на Търговците, тя пусна кучетата подире ми. Те почти успяха да ме догонят.
— Скок високо, скачам сам, скачам си насам-натам — отчаяно пееше Парагон. Тя грешеше. Трябваше да греши. Близките му просто щяха да го преместят на друго място, това беше всичко. Нямаше значение кого са наели за това. Щом той се озовеше във водата, щеше да поеме доброволно. Щеше да им покаже колко лесно би било да плават с него. Да, това щеше да бъде прекрасен шанс да се докаже. И щеше да демонстрира, че съжалява за нещата, които го бяха принудили да стори.
Тя беше замлъкнала. Парагон запя по-бавно и преля в тананикане. Единствено неговият глас нарушаваше тишината. Той предпазливо отпуши уши. Само шуменето на вълните долиташе до него, заедно със съскането на пясъка и пропукването на пламъците.