— Аз казах друго. Казах, че ще те заведа. Ти ще ме придружиш.
— Но ти си сатрапът! — заекна тя. — От две поколения насам никой сатрап не е напускал столицата си!
— Тъкмо ще се почувстват поласкани. Вместо да изпраща съветнички, сатрапът лично пристига да ги посети. Освен това ми е на път за Калсид. Тамошните благородници много пъти са ме канили. Отдавна възнамерявах да се отзова. Ти ще ме придружиш и там, след като успокоим бингтаунската сган. — Той се усмихна още по-широко. — Има много неща, които би могла да научиш в Калсид. Мисля, че това пътуване ще се отрази добре и на двама ни.
Глава седма
Дъщеря на Търговски род
— Стой мирна.
— Боли — протестира Малта и повдигна ръка към кичура, който майка ѝ извиваше. Кефрия избута ръката ѝ обратно.
— Болката е по-голямата част от живота на една жена — прагматично заяви майка ѝ. — Ти сама искаше това, така че свиквай. — Тя умело вплете няколко непокорни косъма.
— Недей да ѝ пълниш главата с подобни глупости — раздразни се Роника. — Само това ни липсваше сега: тя да започне да се изживява като мъченица само защото се е родила жена.
Старицата остави панделките, които бе подреждала, и започна да крачи из стаята.
— Това не ми харесва — рече тя.
— Кое? Първият ухажор на Малта? — В гласа на Кефрия се долавяше развеселена, майчинска топлота.
Малта се навъси. Майка ѝ бе отказвала да приеме, че дъщеря ѝ вече е жена. Само преди няколко седмици Кефрия бе заявила, че дъщеря ѝ е прекалено малка, за да има ухажори. Нима сега тя одобряваше тази идея? Девойката се опита да зърне лицето на майка си в огледалото, само че Кефрия се бе привела над прическата ѝ.
Стаята бе слънчева, изпълнена с аромата на зюмбюли. От прозорците бликаше светлина. Прекрасен пролетен следобед, ден, който би трябвало да е натежал от обещание. Вместо това Малта се чувстваше притисната от неспокойството на другите две жени. В момента течаха приготовленията по посрещането на нейния първи ухажор, а въпреки това веселие отсъстваше. Домът все така си оставаше пропит с траур. Като че смъртта на дядо ѝ беше забранила всички последващи усмивки.
На масичката пред Малта бяха подредени малки съдинки и шишенца с козметика. Нищо от тези неща не беше закупено специално за случая; до едно те бяха пренесени от тоалетката на майка ѝ: обстоятелство, което дразнеше девойката и я караше да се чувства наскърбена. Близките ѝ не си бяха направили труда да купят нещо дори от обикновения пазар. Всички тези багрила бяха приготвени у дома, в кухнята, извлечени като някаква гозба от плодове, цветя и мас. И майка ѝ, и баба ѝ бяха отчайващо старомодни. Как изобщо очакваха местното общество да ги почита, след като живееха като просякини?
На всичкото отгоре двете разговаряха за нея в нейно присъствие, сякаш тя не можеше да чуе думите им.
— Не, с това вече се примирих — рече баба ѝ. Впрочем тя звучеше по-скоро раздразнена, отколкото примирена. — Не ми харесва, че не сме получавали никакви новини от Кайл и Вивачия. Това ме притеснява.
Очевидно Кефрия смяташе, че обсъждането на кораба и нейния съпруг заслужава предпазливо неутрален глас.
— Пролетните ветрове са капризни. Сигурна съм, че той ще се прибере след няколко дни… ако реши да спре в Бингтаун. Възможно е да ни подмине и да продължи направо към Калсид, за да продаде товара си по-бързо.
— За да продаде робите, докато са още живи — не пропусна да се заяде Роника. Старицата винаги се обявяваше против търговията с роби. Твърдеше, че е против робството като идея, но тези ѝ идеали не ѝ пречеха да държи робиня в къщата. Лицемерието ѝ намираше и друг израз: тревогата ѝ не се отнасяше за превозваните роби, а за самия кораб — тя твърдеше, че живите кораби усещали чувствата на онези, които се намират на борда им. А младите кораби, събудили се неотдавна (като Вивачия), притежавали особено изострена чувствителност.
Малта не беше сигурна във всичко това. Тя смяташе, че самата идея за жив кораб е глупава. Притежаването на подобен съд бе донесло на семейството ѝ единствено дълг и проблеми.
Като например ситуацията, в която тя се беше оказала сега. След като месеци наред бе умолявала да започне да се облича и общува като млада жена, а не като момиченце, близките ѝ най-сетне бяха склонили. Но не защото бяха осъзнали разумността на молбите ѝ, много моля. Не. Причината беше някакъв глупав договор, който казваше, че ако баба ѝ не е в състояние да изплаща вноските по живия кораб, едно от децата в семейството трябва да замине за Дъждовните земи вместо злато.