— Тя е права. Радвам се да чуя подобни думи от теб, дъще.
Бабиното ѝ одобрение бе по-предпазливо. Роника сви устни, но все пак кимна. А Малта започна да извърта глава към огледалото, за да провери резултатите от работата на майка си. Задоволителна. За момент тя погледна към образа на баба си. Старицата все още я наблюдаваше. Очевидно Роника Вестрит трудно можеше да преглътне, че тя не е единствената притежателка на разсъдък в този дом… Да, това беше. Старицата се дразнеше, че Малта е способна да мисли самостоятелно. Но Кефрия изпитваше искрена гордост. Нея девойката можеше да спечели на своя страна. Защо не се беше замисляла за това преди?
Тя бе споходена от вдъхновение.
— Благодаря ти, мамо. Косата ми изглежда прекрасно. Сега е мой ред. Ела, седни. — Малта се надигна и довлече сепнатата си майка до стола, настанявайки я на досегашното си място. Там сне фибите от косата ѝ и кичурите се разляха по раменете на Кефрия. — Ти подреждаш косата си като някаква старомодна бабичка — додаде тя. Не беше нужно да изтъква, че баба ѝ имаше сходна прическа.
Девойката се приведе, за да постави лице редом с майчиното си, и улови погледа ѝ в отражението.
— Сега ще сложим малко цветя. И от онези игли с перлите. Все пак е пролет, когато разцъфва нов живот.
Малта взе четката със сребърната дръжка и започна да разресва косата ѝ. И се усмихна към образа.
— След като не можем да си позволим нови роби и рокли преди татко да се върне, бихме могли да избродираме старите. Сигурна съм, че това би му харесало. Освен това е крайно време да ме научиш на онзи бод. Може да ми го покажеш, след като Рейн си тръгне…
Роника Вестрит изпитваше съмнение към внезапното послушание на внучката си. Тя изпитваше и неудовлетворение от собствения си песимизъм, но въпреки това не смееше да го заглуши. И проклинаше обстоятелствата, заложили репутацията и положението на семейството ѝ в ръцете на едно вятърничаво момиче. Още по-ужасяващо бе обстоятелството, че тези девически ръце бяха алчни, а глупостта на Малта се съчетаваше с хитроумие. Ако момичето впрегнеше този ум в истинска полза за близките си и нея самата, Вестритови биха се гордели с нея. Но в настоящата ситуация тя представляваше опасно бреме.
Старицата безшумно напусна стаята, оставяйки Малта да сплита косата на майка си. Тя мрачно си помисли, че ако имаха късмет, може би Рейн Купрус щеше да ги отърве от малката напаст. За нея определено би било облекчение вече да не трябва да се съобразява с коварството ѝ. Но в следващия момент Роника си я представи като снаха на Яни Купрус и потръпна. Не. Малта беше проблем на семейство Вестрит. Те трябваше да я задържат у дома, докато я научат да се държи подобаващо. Макар понякога да ѝ се струваше, че физическите окови са единственият начин за осъществяването на подобно намерение.
Тя избра да подири спокойствието на спалнята си. С приближаването на пролетта там също бе извършено традиционното за това време от годината почистване. Ала то не бе помогнало. В помещението все така се долавяше загатнат мирис на болест. В тази атмосфера ярките слънчеви лъчи изглеждаха някак престорени.
Възрастната жена се настани пред собствената си тоалетна масичка и се загледа в огледалото. Малта беше права: Роника действително се бе превърнала в старомодна бабичка. Тя никога не се бе смятала за красива, ала по времето на Ефрън бе полагала всички грижи за вида си. С неговата смърт бе изчезнала причината, карала я да предприема тези грижи. Тя изобщо бе престанала да бъде жена. Бръчките по лицето ѝ се бяха изострили, под брадичката висеше значително количество кожа. Бурканчетата масла и помади върху масичката бяха прашасали. Съдържанието на кутийката с бижута ѝ се струваше чуждо. Кога за последен път бе обръщала внимание на външния си вид? Кога за последно се бе интересувала от него?
Тя въздъхна.
— Ефрън…
Само това изрече тя — като молба, извинение и сбогуване. Подир това възрастната жена разпусна косите си. И се навъси заради проредяването им. Тя обгърна лицето си с ръце, опита се да приглади бръчките, ограждащи устата ѝ. Накрая поклати глава и се приведе да издуха прахта от първото бурканче, преди да го отвори.
Тя точно приключваше и посягаше да си сложи парфюм, когато Рейч плахо почука на вратата. Роника знаеше, че е тя: след напускането на старата бавачка Рейч бе единствената слугиня.
Единствена в дом, някога гъмжал от прислуга.
Още с влизането на робинята Роника разбра причината за идването ѝ. Единствено посещенията на Давад Рестарт извикваха специфичната полуприкрита омраза в погледа на младата жена. Рейч все още винеше него за смъртта на сина си, починал по време на пътуването с робския кораб. Дори самото споменаване на въпросния Търговец пораждаше този поглед. Това бяха единствените случаи, в които Рейч губеше обичайната си апатия.