— Както и никакви вътрешни наранявания. Не й е извършвана хирургическа операция. Имаше следи от упойващи средства. Както разбрах, били са органоборсаджии, нали?
— Доста е вероятно. — Можеше да е хубава, мина ми през ума. Нямах предвид липсата на козметично разкрасяване, нито изтерзания й вид. Проблемът беше в празните й очи, които се губеха зад високи скули и не гледаха в нищо. — Възможно ли е да е сляпа?
— Не. Оптичните й нерви функционират нормално.
Напомняше ми токоман. Няма как да привлечете вниманието на един токоман, когато токът се процежда през тънка жичка на върха на главата му и влиза в центъра на удоволствието в мозъка. Но не, чистата егоцентрична наслада на токомана не можеше да се сравнява с егоцентричното нещастие на Шарлот.
— Кажете ми — рече д-р Хартмън — с какво някой органоборсаджия може толкова много да изплаши едно младо момиче?
— Не успяваме често да върнем хора от посещение при органоборсаджиите. Аз… честно казано, не мисля, че може да има каквато и да е горна граница. Може да са я развели из операционните зали. Да са я накарали да гледа, докато разфасоват някого на части.
Не ми харесваха плодовете на собственото ми въображение. Има неща, за които не трябва да мислите, защото целта ви е да пазите хората, да не допуснете изобщо да попаднат в ръцете на разни лоръновци и анубисовци. Но не можете да ги забравите, така че потискате мислите, и то ги потискате силно. Тези неща трябва да са били в главата ми от доста време.
— Разполагат с апаратура, с която да я разглобят на части и да я съберат отново, като я оставят в съзнание през цялото време. Не бихте открили обаче ни най-малката следа. Единствените следи, които не могат да се излекуват със съвременната медицина, са вътре в черепа. Могли са да й присадят временно каквото и да е. А те са били отегчени, докторе. Работата е вървяла бавно. Но…
— Стига. — Лицето му бе посивяло. Гласът му беше слаб и дрезгав.
— Но органоборсаджиите обикновено не са садисти. Нямат лошо отношение към материала. Не биха си правили такива шеги, освен ако не са имали нещо специално срещу нея.
— Боже мой, вие си правите груби шеги. Как можете да спите нощем, след като знаете всичко това?
— Не е ваша работа, докторе. Според вас възможно ли е да са я изплашили до такава степен?
— Не, ако е било еднократно. Ако го бяха направили веднъж, щяхме да я извадим от това състояние. Предполагам, че е била плашена много пъти. Колко време са я държали?
— Девет дни.
Хартмън придоби още по-измъчен вид. Очевидно от него не ставаше РАМО.
Бръкнах в кожената торба на кръста си да взема въздушния инжектор.
— Бих искал да разрешите да вкарам в тялото й пулсаторна игла. Няма да я заболи.
— Излишно е да шепнете, г-н Хамилтън…
— Шепнех ли? — Да, проклет да съм. Задържах гласа си тих, сякаш се страхувах да не я обезпокоя. Продължих с нормален глас: — Пулсаторът може да ни помогне да я открием, в случай че изчезне.
— Да изчезне ли? Че защо? Сам можете да видите…
— Това е най-лошото. Същата банда органоборсаджии, които са я отмъкнали първия път, може да се опита да я отвлече отново. Колко добра е вашата… охрана… — Не довърших, защото Шарлот Чеймбърс се бе обърнала и ме гледаше.
Ръката на Хартмън ме хвана здраво за рамото. Предупреждаваше ме. После рече спокойно, успокояващо:
— Не се безпокой, Шарлот. Аз съм д-р Хартмън. В добри ръце си. Ще се погрижим за теб.
Шарлот почти се бе надигнала от стола си, извита, за да се вгледа в лицето ми. Опитах се да не изглеждам ни най-малко застрашаващо. Но през това време се опитвах да отгатна какво си мисли. Защо очите й бяха пълни с надежда? Луда, отчаяна надежда. След като току-що бях споменал за ужасна заплаха.
Каквото и да търсеше, не го откри в лицето ми. Това, което приличаше на надежда, постепенно се стопи в очите й и тя се отпусна обратно на стола, като се вгледа пред себе си без никакъв интерес. Д-р Хартмън ми посочи вратата, изпълних съвета му и излязох.
След двайсетина минути той дойде при мен в чакалнята за посетители.
— Хамилтън, тя за пръв път проявява толкова съзнателна реакция. Какво ли може да я е породило?
Вдигнах рамене.
— Исках да попитам колко ви е добра охраната?
— Ще предупредя санитарите. Можем да не разрешаваме на посетители да я виждат, освен ако са придружени от агент на РАМО. Добре ли ще е така?
— Може би, но все пак искам да поставя в тялото й пулсатор. За всеки случай.
— Добре.
— Докторе, какво забелязахте в изражението й?
— Помислих, че е надежда. Обзалагам се, Хамилтън, че гласът ви бе причината. Може би й звучи като на някой, когото тя познава. Нека да го запишем и да видим дали няма да се намери някой психиатър, чийто глас да прилича на вашия.