Когато й инжектирах пулсатора, тя дори не трепна. По време на целия път до дома нейното лице преследваше съзнанието ми. Сякаш бе чакала две години в този стол, без да се движи, без да мисли, докато се появя аз. Докато най-накрая дойда.
Дясната ми страна е като лишена от тегло. Тя ме отклонява от пътя, докато отстъпвам, отстъпвам назад. Дясната ми ръка свършва до рамото. Там, където бе лявото ми око, сега има дупка. Нещо неясно изскача от мрака, поглежда ме с единственото си ляво око, протяга към мен дясната си ръка. Отстъпвам, отстъпвам, като се браня с въображаемата си ръка. То се приближава, докосвам го, пъхам ръка в него. Ужасно! Белезите! Плеврата на Лорън е кръпка до кръпка от трансплантати. Искам да изтегля ръката си. Но вместо това бръквам по-надълбоко, намирам заграбеното му сърце и стискам. Стискам.
Как мога да спя нощем, след като зная всичко това? Е, докторе, понякога и сънувам.
Тафи отвори очи и ме завари седнал в леглото с вперени в тъмната стена очи.
— Какво има? — рече тя.
— Лош сън.
— О! — почеса ме под ухото за успокояване.
— Събуди ли се?
— Напълно — въздъхна Тафи.
— Трупче. Откъде чу думата трупче? От тъпокуба ли? Или от познати?
— Не си спомням. Защо?
— Просто си мислех. Няма значение. Ще питам Люк Гарнър.
Станах и направих горещ шоколад, подправен с бърбън. Изпихме го и той ни приспа като цял рояк „милостиви“ иглички.
Лукас Гарнър беше човек, спечелил игра срещу съдбата. Медицинската технология се бе развивала успоредно с неговото остаряване, така че очакваната продължителност на живота му постоянно се бе разтягала пред него. Той все още не беше най-старият член на клуба „Стрълдбръг“2, но продължаваше да остарява ли остарява.
Гръбначните му нерви отдавна се бяха износили, като го бяха оставили в плен на подвижен стол върху въздушна възглавница. Лицето му висеше отпуснато около черепа, цялото на гънки. Ръцете му обаче бяха силни като на маймуна и мозъкът му все още работеше. Той беше шефът ми.
— Трупче — рече той. — Трупче. Правилно. Споменаваха го по тривизията. Не съм обърнал внимание, но ти си прав. Странно е, че пак са започнали да използват тази дума. Защо ли?
— Кой я използва? Репортерите ли? Не гледам много тъпокуба.
— Репортерите, да, и юристите… Как върви работата с Комитетите против втория Законопроект за замразяването?
В първия миг не успях да превключа.
— Без положителни резултати. Програмата все още се изпълнява, но резултатите от някои части на света идват бавно — Африка, Средния Изток… Изглежда всички са достопочтени граждани.
— Е, заслужава си да проверим. Разглеждаме също и обратния вариант. Ако органоборсаджии се опитват да блокират втория Законопроект за замразяването, могат да решат да сплашат или да убият някого, който го защитава. Разбираш ли ме?
— Надявам се.
— Така че трябва да знаем ние кого да защитаваме. Но само от професионална гледна точка. РАМО не бива да се меси в политиката.
Гарнър се протегна, за да напише с една ръка нещо върху клавиатурата на компютъра си. Обемистият летящ стол не влизаше под бюрото му. От процепа излязоха два листа и той ми ги подаде.
— Най-вече юристи — продължи Гарнър. — Доста социолози и хуманитарни професори. Религиозни водачи, прокарващи собственото си виждане за безсмъртието — религиозни фракции се срещат и в двата лагера. Това са хората, които публично защитават втория Законопроект за замразяването. Предполагам, че тъкмо те са започнали да използват нарицателното трупче.
— Благодаря.
— Хитро измислено. — Гарнър имаше чудесна усмивка за плашене на малки деца. Като се усмихнеше, почти заприличваше на статуя: старец на сто и осемдесет години, сякаш изваден от илюстрация на Ханес Бок към книга на Лъвкрафт. — Шегичка. Ако ги наречете замразени спящи, някой може да ви вземе на сериозно. И дори да се запита дали наистина са мъртви. Което е ключовият въпрос, нали? Трупчетата, за които ламтят, са онези, които са най-здрави, онези, които имат най-големи шансове да бъдат съживени отново. Тях някои искат да върнат в света на живите парче по парче. Според мен това е подло.
— И според мен. — Погледнах списъка. — Предполагам, че не сте предупредили никого от тях.
— Не, идиот такъв. Те биха отишли направо при някой журналист да му кажат, че всичките им опоненти са органоборсаджии.
Кимнах.
— Благодаря за помощта. Ако от това излезе нещо…
— Седни. Хвърли едно око на имената им. Виж дали няма да забележиш нещичко.