Странни неща ставаха около устата му. Изумление, страх, отказ да повярва.
— Какво, да го заглушат дано, ви накара да го кажете?
— Това е просто една възможност. Вие двамата сте наследници на трупче. Може би Тилър Убиеца ви е наблюдавал, когато е забелязал мен да ви гледам така. Не е могъл да го понесе.
— Не, не допускам, че… — Опитваше се да го приеме леко, но не му се удаде. — Сериозно ли мислите, че могат да искат да отвлекат мен… и нея… отново?
— Възможно е — повторих. — Ако Тилър е бил в ресторанта, може да ме е забелязал заради летящата ми цигара. Тя е по-отличителен белег от лицето ми. Не се безпокойте толкова. Поставили сме в тялото ви пулсатор, който можем да проследим, където и да ви отведат.
— В моето тяло ли? — Това явно не му се хареса особено (твърде интимно?), но не повдигна въпроса.
— Холдън, непрекъснато се питам какво може да са направили на сестра ви…
Той ме прекъсна хладно.
— Престанах да си задавам този въпрос преди много време.
— … което да не са направили на вас. Не само от любопитство. Ако лекарите знаеха какво й е сторено, ако знаеха какво се крие в паметта й…
— По дяволите! Да не мислите, че не искам да й помогна? Та тя ми е сестра!
— Добре, добре. — За какво в крайна сметка се правех на психиатър? Или по-скоро на детектив? Той не знаеше нищо. Намираше се в окото на урагана и сигурно му се повдигаше и му бе писнало от това. Би трябвало да го изпратя у дома.
Той заговори пръв. Едва го чувах.
— Знаете ли какво ми направиха на мен? Блокиране на нервите във врата. Някаква джунджурийка, прикрепена хирургически към тила ми. Не чувствах нищо от шията надолу и не можех да се движа. Поставиха ми това нещо, проснаха ме на едно легло и започнаха да ме режат. Девет дни. От време на време ми включваха нервите, за да пийна и хапна нещо и да отида до тоалетната.
— Някой казвал ли ви е, че ще ви разфасоват за материал, ако не получат откупа?
Той се замисли.
— Н-не. Можех добре да си го представя и сам. Никой не ми каза нищо през цялото време. Отнасяха се към мен, като че ли бях мъртъв. Изследваха ме в продължение на, о, струваше ми се дълги часове, като ме опипваха и мушкаха с ръце и инструменти, като ме обръщаха насам-натам, сякаш бях парче месо. Нищо не чувствах, но всичко виждах. Ако са го направили и с Шарлот… тя навярно си мисли, че е мъртва. — Гласът му укрепна. — Това съм го разказвал много пъти — на РАМО, на д-р Хартмън, на лекарския екип в Уошбърн. Нека да оставим тази тема, може ли?
— Разбира се. Съжалявам. Не сме научени да сме особено тактични в тази работа. Знаем само да задаваме въпроси. Всякакви въпроси.
И все пак, все пак онова изражение на лицето й.
Докато го изпращах, му зададох още един въпрос. Почти страничен.
— Какво мислите за втория Законопроект за замразяването?
— Все още нямам право на ОН глас.
— Не това питах.
Той ме изгледа войнствено настроен.
— Слушайте, става дума за много пари. Много пари. Биха стигнали за лечението на Шарлот до края на живота й. Биха ми помогнали и на мен. Но Хейл, Левитикъс Хейл… — Произнесе името точно и без каквато и да е следа от усмивка. — Той ми е роднина, нали? Мой пра-пра-пра-дядо. Могат да го съживят някой ден, възможно е. Какво да правя тогава? Ако имах право на глас, щеше да ми се наложи да решавам. Но все още нямам двайсет и пет, така че няма за какво да се безпокоя.
— Интервюта.
— Не давам никакви интервюта. Току-що получихте същия отговор, който би получил всеки друг. Записан е и Нулевия просто го пуска. Довиждане, г-н Хамилтън.
По време на затишието след първия Закон за замразяването редиците ни бяха оредели за сметка на други отдели на РАМО. След няколко седмици преместените хора един по един започнаха да се връщат. Имахме нужда от оперативни работници, които да инжектират пулсатори в телата на неподозиращите жертви и после да следят за сигурността им. Налагаше се дори да увеличим персонала, за да следим сигналите на пулсаторите долу върху екраните.
Изкушавахме се да кажем на всички наследници на трупчета какво става и да ги накараме да ни се обаждат периодически. Да кажем — на всеки петнайсет минути. Така нещата биха били много по-лесни. Това също би им повлияло при гласуването, би променило тона на интервютата, които даваха.
Но не искахме да подплашим жертвите, докато все още хипотетичната коалиция органоборсаджии се интересуваше от същите наследници на трупчета, които ние следяхме. Едно гласуване противно на очакванията можеше да доведе до страхотни последици, ако грешахме. А от нас се очакваше да не се интересуваме от политика.