— Имате ли някаква особена причина да ме посетите? — попитах аз.
Люк се отърси.
— Да. Имах впечатлението, че приемаш всичко като личен неуспех. Отбих се да ти повдигна настроението.
Разсмяхме се и двамата.
— Слушай — поде той, — има по-лоши неща от проблема с банките за органи. Когато бях млад — на твоите години, детето ми — почти бе невъзможно да се осъди някой за углавно престъпление. Доживотните присъди не бяха за цял живот. Психологията и психиатрията, такива, каквито бяха, се занимаваха с лекуване на криминални престъпници, за да ги върнат към обществото. Върховният съд на Съединените щати за малко не обяви смъртната присъда за неконституционна.
— Звучи чудесно. И какво стана?
— Живеехме във впечатляващо царство на терора. Много хора бяха убивани. Междувременно трансплантационната технология все повече се подобряваше и усъвършенстваше. Накрая Върмонт превърна банките за органи в официален начин за екзекутиране. И тази идея се разпространи с невероятна, дяволска бързина.
— Да. — Спомних си лекциите по история.
— Сега даже нямаме затвори. В органовите банки винаги цари недостиг. Веднага щом ОН гласува смъртна присъда за някое престъпление, повечето хора престават да го извършват. Естествено.
— Затова сега получаваме смъртна присъда за раждане на деца без разрешение, за укриване на доходи от облагане или за минаване на твърде много кръстовища на червена светлина. Люк, видях какво става с хората, когато гласуват за все повече и повече смъртни присъди. Те губят уважението си към живота.
— Но и другото положение бе също толкова лошо, Джил. Не го забравяй.
— Само че получаваме смъртна присъда за това, че сме бедни.
— Законът за замразяването ли? Няма да го защитавам. Но той е наказание, задето си бедняк и мъртвец.
— Това углавно престъпление ли трябва да е?
— Не, но и така няма особен смисъл. Ако някой очаква да го съживят, трябва да е готов да си плати болничните такси. Да, виждам, изчакай за момент. Знам, че мнозина от групата на просяците са оставили под попечителство пари, които са били пометени от депресии или лоши инвестиции. Защо, по дяволите, мислиш, че банките взимат лихва върху заемите? На тях им се плаща за риска. Рискът, че заемът може да не бъде изплатен.
— Вие гласувахте ли за Закона за замразяването?
— Не. Разбира се, че не.
— Трябва да се готвя за борба. Благодаря ви, че се отбихте, Люк.
— Няма защо.
— Не преставам да си мисля, че десет милиарда гласоподаватели рано или късно ще си проправят път и до мен. Хайде, усмихнете се. Кой би искал вашия черен дроб?
Гарнър се изкикоти.
— Някой може да ме убие заради скелета ми. Не за да го сложи в себе си, а в музей.
Оставихме въпроса дотук.
Новините гръмнаха след няколко дни. Редица североамерикански болници отдавна бяха започнали да съживяват трупчета.
Как бяха запазили тайната беше загадка. Онези трупчета, които бяха оживели след операцията — двайсет и двама от трийсет и пет опита, бяха клинично живи от десетина месеца, а в съзнание от доста по-кратък период.
През цялата следваща седмица това бе единствената новина. Тафи и аз гледахме интервюта с мъртъвците, с лекарите, с членове на Съвета за сигурност.
Постъпката не беше незаконна. Като реклама срещу втория Законопроект за замразяването обаче се оказа грешка.
Всички съживени трупчета бяха душевноболни. Иначе защо да рискуват?
Някои от пациентите бяха умрели, защото лудостта им бе причинена от увреждане на мозъка. Останалите бяха… излекувани, но само в биохимичен смисъл. Всеки от тях е бил ненормален достатъчно дълго, за да решат лекарите му, че случаят е безнадежден. Сега тези хора бяха попаднали в чужда страна, докато собствените им домове бяха завинаги загубени в пелената на времето. Съживяването ги бе спасило от грозна, унизителна смърт в ръцете на мнозинството от човешката раса, съдба по вкуса на канибали и вампири. Болните от параноя съвсем не бяха изненадани. Останалите бяха сякаш поразени от параноя.
По тъпокуба ги даваха като група изплашени душевноболни пациенти.
Една нощ гледахме поредица от интервюта върху големия екран в стената на спалнята на Тафи. Не бяха водени добре. Твърде много ги питаха „Как намирате чудесата на настоящето?“, докато бедните глупаци още не бяха излезли напълно от черупките си, за да знаят или да ги е грижа. Някои от тях не вярваха в нищо, което им казваха или показваха. Други ги интересуваше единствено усвояването на космоса — предимно работа на поясарите, която гласоподавателите на Земята се стремяха да пренебрегват. По-голямата част от интервютата бяха на нивото на последното, в което репортерът обясняваше на една жена, че тъпокубът не е куб, а названието му само подсказва триизмерния ефект. Горката жена бе съвсем объркана, пък и не беше от най-схватливите.