Някои заложили на това. Отначало не били много. Но след първите опити за съживяване на замразени — цяло поколение преди да се родя — започнали все повече да прибягват към това. Беше по-добре от самоубийство. Те бяха млади, богати, имаха по-добри шансове да бъдат съживени от който и да е замразен мъртвец с увреждания. Трудно се приспособяваха към обществото си. Защо да не рискуват?
Преди две години получиха отговор. Общото събрание и гласоподавателите по света приеха Закона за замразяването.
Сред замразените спящи имаше такива, на които им бе липсвала далновидност да оставят капиталите си под попечителство, други бяха избрали неподходящ попечител или бяха инвестирали в губещи акции. Ако сега се събудеха благодарение на медицината или на някакво чудо, щяха да търсят помощ като безработни, без пари и без следа от полезно образование, а в около половината от случаите очевидно и без способност да оцелеят в което и да е общество.
Замразени спящи ли бяха те или замразени мъртъвци? От правна гледна точка това винаги е било неопределено. Законът за замразяването го изясни донякъде като обяви всеки замразен спящ, който не би могъл да се самоиздържа, ако обществото реши да го събуди, за юридически мъртъв.
И една трета от замразените мъртъвци по света, милион и двеста хиляди на брой, преминаха в банките за органи.
— Вие ли отговаряхте за тях тогава?
Старецът кимна.
— Близо четирийсет години работя като дневен пазач в Гробницата. Наблюдавах как линейките отнесоха три хиляди души от моите хора. Мисля си за тях като за мои — опита се да обясни той.
— Изглежда законът не може да реши дали са живи или мъртви. Мислете за тях каквото искате.
— Хора, които са ми се доверили. Какво толкова са направили Замразените деца, че да ги убиват?
Помислих си: искали са да спят, докато другите се претрепват от работа, за да превърнат света в рай. Но това не е углавно престъпление.
— Нямаха си никой, който да ги защити. Никой, освен мен. — Пазачът сякаш потъна в миналото. След малко, с явно усилие, се върна към настоящето. — Е, няма значение. Какво мога да направя за полицията на Обединените нации, г-н Хамилтън?
— О, не съм дошъл като агент на РАМО. Тук съм, просто за да… да… — По дяволите, сам не знаех. Нещо в новините по тривизията ме бе подтикнало да дойда. — Канят се да предложат нов Законопроект за замразяването — казах аз.
— Какво?
— Втори Законопроект за замразяването. Държавните банки за органи сигурно пак са се изпразнили — рекох аз с горчивина.
Г-н Рестарик започна да трепери.
— Ох, не! Не! Не могат отново да постъпят така. Не могат.
Хванах ръката му, за да го успокоя или да го задържа на крака. Изглеждаше като пред припадък.
— Сигурно не могат. С първия Закон за замразяването се надяваха да спрат органоборсаджиите, но не успяха. Може би хората няма да гласуват този закон.
Тръгнах си при първата възможност.
Вторият Законопроект за замразяването се придвижваше бавно, но сигурно, без да среща особена съпротива. Долавях тук-там нещо по въпроса от тъпокуба. Смущаващо голям брой граждани пращаха до Съвета за сигурност петиции за конфискуване на това, което те описваха като „замразени трупове на хора, които са били душевноболни преди смъртта си. Части от тези трупове биха могли да се размразят за покриване на острата нужда от органи за заместване…“
Никога не споменаваха, че е възможно въпросните трупове да се възстановят някой ден цели и живи. Често се позоваваха на факта, че сега тези трупове не можеха да се подложат на надеждно възстановяване — нещо, което бяха готови да докажат с експерти. И разполагаха с хиляди експерти, чакащи реда си да дадат показания.
Изобщо не споменаваха за биохимическите лекарства срещу лудостта. Говореха, че на света не са му нужни нито душевноболни, нито гени — носители на лудостта.
Непрестанно изтъкваха необходимостта от органи за трансплантиране.
Почти се отказах да гледам предаванията на новините. Бях РАМО, член на полицията на Обединените нации, и от мен се очакваше да не се меся в политиката. Не беше моя работа.
Не беше моя работа, докато единайсет месеца по-късно не попаднах на едно познато име.
Тафи скришом наблюдаваше някого. Сериозният й вид не можеше да ме заблуди. Меките й кафяви очи тайно и закачливо стрелваха някой вляво от нас всеки път, щом вдигнеше лъжичката си с десерт.
Не се опитах да проследя погледа й от страх да не я издам. Честно казано и не ме интересуваше кой се храни на съседната маса в обществения ресторант. Вместо това запалих цигара, прехвърлих я във въображаемата си ръка, (като тежестта й подръпваше леко съзнанието ми), и се облегнах назад да се наслаждавам на обстановката.