Тафи седеше на леглото със скръстени крака и решеше дългата си черна коса, така че тя се спускаше върху раменете й на бляскави къдри.
— Тази е една от първите — каза Тафи критично. — Мозъкът й може да е изпитвал кислороден глад по време на замразяването.
— Така разсъждаваш ти. А всеки среден гражданин забелязва начина, по който се държи. Очевидно не е готова да се включи в обществото.
— Проклет да си, Джил, тя е жива. Не трябва ли това да е достатъчно чудо в очите на всеки?
— Вероятно. Но може би средният гражданин я е харесвал повече в предишния й вид.
Тафи ожесточено задърпа гребена от гняв.
— Те са живи.
— Чудя се дали са съживили Левитикъс Хейл.
— Левити…? О-о! Не и в Сейнт-Джон. — Тафи работеше там. Щеше да знае.
— Не съм го виждал по тъпокуба. Сигурно са го съживили — рекох аз. — С това патриархално лице ще направи голямо впечатление. Може дори да опита номера с месията. „Да, братя. Възкръснах от мъртвите, за да ви поведа…“ Още никой от другите не го е опитал.
— И по-добре. — Ръката й забави движенията си. — Много от тях са починали в процеса на размразяването и след него. От спукване на клетъчните стени.
Десетина минути по-късно станах и взех телефона.
— Важно ли е?
— Навярно не. — Обадих се в Гробницата на вечността в Ню Джърси. Знаех, че ще се чудя, докато наистина не се учудих.
Г-н Рестарик бе нощна смяна. Изглежда се радваше, че ме вижда. Би се зарадвал на всеки, който му се обади отново. Дрехите му бяха същата смесица от някогашни моди, но сега не ми се сториха толкова анахронични. Тъпокубът беше залят от трупчета с дрехи от тяхното си време.
Да, спомнял си за мен. Да, Левитикъс Хейл все още си бил на мястото. Болниците взели двама от поверениците му, като и двамата оцелели, съобщи ми гордо той. Администраторите искали да вземат и Хейл. Харесали вида му и рекламната му стойност, датираща като самия него от миналия век. Не успели обаче да получат разрешение от най-близкия му родственик.
Тафи ме гледаше как зяпам празния екран.
— Какъв е проблемът?
— Децата на Чеймбърс. Нали си спомняш. Холдън Чеймбърс, наследника на трупче? Излъгал ме е. Отказал да даде на болниците разрешение да съживят Левитикъс Хейл. Преди година.
— О! — Тя се замисли, след което реагира с типично за нея великодушие. — Доста пари за това просто да не подпишеш една хартийка.
Тъпокубът показваше някакъв стар филм, адаптация на шекспирова пиеса. Превключихме го на пейзаж и легнахме да спим.
Отстъпвам назад, отстъпвам. Приближава се призракът, съставен от части, използващ нечия ръка, нечие око, плеврата на Лорън с нечий бял дроб и нечий друг бял дроб, мога да почувствам всичко това вътре в него. Ужасно. Бъркам по-надълбоко. Нечие сърце подскача като рибка в ръката ми.
Тафи ме откри в кухнята, където правех горещ шоколад. За двама. Много добре знаех, че и тя не може да спи, когато не намирам мира.
— Защо не ми го разкажеш? — попита тя.
— Защото е страшно.
— Мисля, че е по-добре да ми кажеш. — Тя дойде в прегръдките ми и потри бузата си в моята.
— За да излея отровата от себе си? — казах в ухото й. — И да я прелея в тебе.
— Добре.
Можех да го разбирам и тъй, и иначе.
Шоколадът беше готов. Освободих се от прегръдката й и го налях, като добавих няколко капки бърбън. Тя отпи замислено.
— Винаги ли е Лорън? — запита Тафи.
— Да. Проклет да е.
— И никога… този, когото преследваш сега?
— Анубис ли? Никога не съм се занимавал с него. Той бе задача на Бера. И във всеки случай се оттегли преди да завърши обучението ми. Отстъпи територията си на Лорън. Пазарът на материал беше толкова слаб, че Лорън трябваше да разшири двойно района си, само за да може да продължи. — Говорех твърде много. Отчаяно исках да приказвам с някого, да си възвърна усета за действителността.
— Как са го направили, ези-тура ли са хвърляли?
— За какво? О, не. Никога не е ставало въпрос кой ще се оттегли. Лорън беше болен човек. Именно затова трябва да се е захванал с тази работа. Необходим му е бил запас от трансплантати. И повече не е могъл да се измъкне, защото се е нуждаел от постоянни инжекции. Прагът на поносимост трябва да му е изиграл лоша шега. Анубис е нещо друго.
Пийваше си от шоколада. Не й трябваше да знае всичко това, но не можех да се спра.
— Анубис е сменял части от тялото си, както му хрумне. Никога няма да го хванем. Сигурно се е преобразил напълно, когато се е… оттеглил.