Тафи ме докосна по рамото.
— Нека да се върнем в леглото.
— Хубаво. — Но моят глас продължаваше да звучи в главата ми.
Единственият му проблем са били парите. Как да скрие такова огромно богатство? И новата самоличност. Появила се отникъде нова личност с куп подозрителни пари… и ако се е опитал да живее някъде другаде, чуждият акцент също. Тук обаче имаше малки възможности да се живее незабелязано, а той е бил известен… Отпих от шоколада, загледан в пейзажа, излъчван от тъпокуба. Какво е можел да направи, за да изглежда новата му самоличност убедителна?
Пейзажът представляваше нощ над планински връх, голи ръбести скали върху фона на рунтави облаци. Успокоителен.
Хрумна ми нещо, което е можел да направи.
Станах от леглото и се обадих на Бера.
Тафи ме наблюдаваше изумена.
— Три сутринта е — посочи тя часовника.
— Знам.
Лайла Бера беше сънена, гола и готова да убие някого. Мен.
— Джил, дано да е сериозно — рече тя.
— Сериозно е. Кажи на Джексън, че мога да намеря Анубис.
Бера изникна до нея и запита:
— Къде?
Прическата му като по чудо бе непокътната — пухкаво черно глухарче, готово да се пръсне. Очите му се затваряха, лицето му бе намръщено заради събуждането и беше гол като… като мен, ако там бе въпросът. Тази работа беше по-важна от добрите маниери.
Казах му къде бе Анубис.
И привлякох цялото му внимание. Говорех бързо, като описвах междинните стъпки.
— Дали звучи правдоподобно ли? Не знам. Сега е три сутринта. Не съм сигурен, че разсъждавам трезво.
Бера прекара ръце през косата си с ловко енергично движение, което изцяло разбърка естествения й вид.
— Защо не съм се сетил досега? Защо никой не се е сетил?
— Защото е прахосничество. Когато материалът от един осъден убиец може да спаси десетина живота, просто не ти хрумва, че…
— Така-така-така. Зарежи това. Какво ще правим?
— Ще предупредим Щаба. После ще се обадим на Холдън Чеймбърс. Бих могъл да проверя, просто докато си говорим. Иначе ще трябва да отидем при него.
— Да. — Бера се усмихна въпреки болката от прекъснатия сън. — Няма да му се понрави обаждане в три часа през нощта.
Белокосият мъж ми съобщи, че Холдън Чеймбърс не може да бъде обезпокояван. Вече протягаше ръка към (митичния) бутон за изключване, когато рекох:
— Акция на РАМО, въпрос на живот и смърт — като показах личната си карта на РАМО. Той кимна и ме свърза.
Доста убедително. Но някои от движенията ги бе изпълнявал по същия начин всеки път, когато се обаждах. Чеймбърс се появи, облечен в здравата измачкана пижама. Отстъпи на няколко крачки (от предпазливост срещу призрачни нашествия?) и притеснено седна в края на едно водно легло. Потърка очи и заяви:
— Цензурирай го, учил съм до след полунощ. Какво има?
— В опасност сте. В непосредствена опасност. Не се паникьосвайте, но и не си лягайте пак. Ние ще дойдем при вас.
— Шегувате се. — Той разгледа лицето ми върху телефонния екран. — Не се шегувате, нали? До-о-обре, ще се облека. Каква е тази опасност?
— Не мога да ви обяснявам сега. Не ходете никъде.
Отново се обадих на Бера. Срещнахме се във фоайето. Използвахме неговото такси. Ако в процепа за кредитна карта на кое да е такси се пъхне лична карта на РАМО, колата става полицейска.
— Не можа ли да определиш?
— Не, беше се отдалечил на твърде голямо разстояние. Трябваше да кажа нещо, така че го предупредих да не ходи никъде.
— Питам се дали идеята ти бе добра.
— Няма значение. Анубис разполага само с около петнайсет минути, за да предприеме нещо, а дори и след това бихме могли да го проследим.
Не отговори веднага на позвъняването ни. Навярно се изненада, че ни заварва пред вратата си. Обикновено не можете да влезете в асансьора от паркинга на покрива, докато някой наемател не ви пусне. Личната карта на РАМО обаче отключва повечето врати. Търпението на Бера се изчерпа.
— Мисля, че е офейкал. По-добре да се обадим…
Чеймбърс отвори вратата.
— Е добре, каква е цялата тази история? Как… — Видя пистолетите ни.
Бера силно блъсна вратата и се втурна надясно. Аз се втурнах наляво. Тези малки апартаменти не разполагат с много места за криене. Водното легло беше изчезнало, заменено от Г-образна кушетка и масичка за кафе. Зад кушетката нямаше нищо. Бях взел банята под прицел, когато Бера отвори вратата й с ритник.
Нямаше никой друг освен нас. Чеймбърс смени учуденото си изражение с усмивка и запляска с ръце. Аз се поклоних.
— Наистина трябва да е било много сериозно — каза той. — Каква беше тази опасност? Не можехте ли да почакате до сутринта?