„Високата скала“ е огромен град-пирамида, събран в една сграда в Северна Калифорния. „Мидгард“1 е на първото търговско ниво, навътре, близо до обслужващото ядро. Липсва му изглед навън, но ресторантът го компенсира със забележителния дизайн на околните стени.
Отвътре „Мидгард“ изглеждаше като сърцевина на огромно дърво, достатъчно голямо да се простира от Ада до Рая. На далечни разстояния върху различни клони на дървото се водеше непрестанна борба между воини с чудновато изкривени размери и форми. От време на време се появяваха огромни зверове: вълк нападаше луната, спяща змия се увиваше около самия ресторант, окото на любопитна кафява катерица внезапно закриваше цяла редица прозорци…
— Това не е ли Холдън Чеймбърс?
— Кой? — Името ми прозвуча някак познато.
— През четири маси и е сам.
Погледнах натам. Беше висок и кльощав и доста по-млад от преобладаващата клиентела на Мидгард. Дълга руса коса, безволева брадичка — наистина бе от типа мъже, които би трябвало да си пуснат брада. Сигурен бях, че никога по-рано не съм го виждал.
Тафи се намръщи.
— Чудя се защо е сам. Възможно ли е момичето да не е дошло на срещата?
Името най-после задейства паметта ми.
— Холдън Чеймбърс. Случай на отвличане. Преди години някой го бе отвлякъл заедно със сестра му. Върху случая работеше Бера.
Тафи остави лъжичката и ме погледна с любопитство.
— Не знаех, че РАМО се занимава и с отвличания.
— По принцип не ги поемаме. Отвличането е регионален проблем. Но Бера мислеше… — Млъкнах, защото изведнъж Чеймбърс се огледа и очите му се спряха върху мен. Изглеждаше изненадан и раздразнен.
Не си бях дал сметка колко грубо го зяпах. Смутено отместих поглед встрани.
— Бера мислеше, че може да е замесена банда органоборсаджии. По онова време, след като Законът за замразяването им измъкна пазарите от ръцете, някои от бандите бяха започнали да отвличат хора. Чеймбърс още ли гледа към мен? — Чувствах очите му върху тила си.
— Да.
— Питам се защо.
— Наистина ли? — Тафи явно знаеше нещо, това личеше от начина, по който се усмихваше. Остави ме да се напрягам още две секунди, после каза: — Правиш номера с цигарата.
— О, вярно. — Прехвърлих цигарата в ръката си от плът и кръв. Глупаво е да забравяте колко смайващо може да изглежда, когато във въздуха виси цигара, молив или чаша бърбън. Самият аз го използвах често, за да стъписам някого.
— Напоследък често го показват по тъпокуба — забеляза Тафи. — Той е осмият по големина наследник на трупчета в целия свят. Не знаеше ли?
— Наследник на трупчета ли?
— Не знаеш ли какво означава трупче! Когато отворили за пръв път хладилните гробници…
— Знам. Нямах представа, че отново са започнали да използват тази дума.
— Добре, това няма значение. Важното е, че ако приемат втория Законопроект за замразяването, около триста хиляди трупчета ще бъдат обявени официално за мъртви. Някои от тези замразени мъртъвци имат пари. Парите ще се наследят от най-близките им родственици.
— О-хо. И Чеймбърс има прадядо някъде в някоя гробница, така ли?
— Някъде в Мичигън. Името му беше странно, библейско.
— Да не е Левитикъс Хейл?
Очите й се ококориха.
— Това пък откъде успя да го научиш?
— Просто изстрел в тъмното. — Не знаех какво ме накара да спомена това име. Левитикъс Хейл, един мъртвец, който имаше забележително лице и забележително име.
Чудно бе обаче, че никога не бях мислил за парите като мотив за втория Законопроект за замразяването. Първият Закон за замразяването се отнасяше само за изпадналите в мизерия, за Замразените деца.
Това са хора, които сигурно няма да могат да се приспособят към никое време, когато и да бъдат съживени. Те не са могли да се приспособят към собственото си време. Повечето от тях даже не са били болни, не са имали и това извинение да се натрапват в едно мъгляво бъдеще. Често са си плащали взаимно влизането в Замразените гробници. Ако бъдат съживени, ще се окажат сиромаси, негодни за никаква работа, необразовани по който да е сегашен или бъдещ стандарт, вечно недоволни.
Млади, здрави, безполезни за себе си и за обществото. А банките за органи винаги са празни…
Аргументите в полза на втория Законопроект за замразяването не бяха много по-различни. Трупчетата, включени във втората група, имаха пари, но бяха умопобъркани. Днес съществуваха химически лекарства за повечето душевни заболявания. Споменът обаче, че са били ненормални, привичният им начин на мислене, обусловен от параноя или шизофрения, тези неща щяха да останат, щяха да изискват психотерапия. Дори и да ги излекуват, познанията и опитът им бяха остарели, понякога с по сто и четирийсет години.