— Все пак може да е отмъщение — предположи Бера. — Лорън и Анубис са се познавали. Поне толкова знаем. Те са определили границите между районите си най-малко преди двайсет години, след като са се споразумели. Лорън пое територията на Анубис, когато той се оттегли. А ти уби Лорън.
— И Тилър Убиеца излиза от прикритието си, за да ме пречука, две години след разпадането на бандата? — присмях се аз.
— Възможно е и да не е отмъщение. Навярно Анубис иска да се върне в играта.
— А може и Тилър просто да е откачил. Симптоматично е след оттегляне. От близо две години не е убил никого, горкичкият. Само да бе избрал по-подходящо време.
— Защо?
— Тафи беше с мен. Още не е спряла да трепери.
— Това не си ми го казвал! Не е ранена, нали?
— Не, просто е изплашена.
Бера се успокои. Ръката му гладеше границата, където леката му като перце коса се стопяваше във въздуха с нервност, при каквато друг би драскал ожесточено по главата си.
— Не бих искал да ви видя да се разделяте.
— О, това не е… — нищо толкова сериозно, щях да му кажа, но той го знаеше по-добре. — Да. Не успяхме да поспим много през последната нощ. Не само заради факта, че са стреляли по нас, нали разбираш.
— Разбирам.
— Тафи е хирург. Приема трансплантатите като суровина. Средство. Без банка за органи тя ще е като осакатена. Не мисли за материала като за части на хора… или поне не го е правела, преди да ме срещне.
— Не съм чувал никой от двама ви да говори за това.
— По принцип не говорим и помежду си, но е така. Повечето трансплантати идват от осъдени криминални престъпници, заловени от герои като теб и мен. Някой път материалът е от почтени граждани, уловени от органоборсаджии, разпръснати из нелегални банки за органи и в крайна сметка заловени и конфискувани отново от споменатите герои. На Тафи не й казват кое откъде идва. Тя работи с части от хора. Не смятам, че би могла да живее с мен и да не мисли за това.
— Дори да те беше застрелял онзи бивш органоборсаджия, не би помогнало особено. По-добре ще е да внимаваме да не се случи отново.
— Джексън, той просто е бил хахо.
— Но е работил с Анубис.
— Никога не съм имал нищо общо с Анубис. — Което ми припомни друго. — Ти обаче си имал, нали? Спомняш ли си нещо за отвличането на Холдън Чеймбърс?
Бера ме погледна озадачено.
— Холдън и Шарлот Чеймбърс, да. Паметта ти е добра. Има голяма вероятност Анубис да е бил замесен.
— Разкажи ми за този случай.
— По онова време навсякъде по света имаше вълна от отвличания. Знаеш как работят органоборсаджиите. На официалните болници никога не им достигат трансплантати. Някои болни граждани са твърде нетърпеливи, за да си чакат реда. Бандите отвличат здрав гражданин, разфасоват го на резервни части, изхвърлят му мозъка и използват останалото за нелегални операции. Така бе, докато Законът за замразяването не им измъкна пазара от ръцете.
— Спомням си.
— Някои от бандите започнаха с отвличания за откупи. Защо не? Нали точно за такава работа бяха създадени. Ако семейството не успееше да плати откупа, жертвата винаги можеше да стане донор. Което увеличаваше вероятността хората да платят. Единственото необичайно нещо при отвличането на Чеймбърс беше, че Холдън и Шарлот Чеймбърс изчезнаха по едно и също време, около шест вечерта.
Бера не бе преставал да трака по клавиатурата. Сега погледна екрана и каза:
— Да приемем в седем, на 21 март 2123 г. Но те са били отдалечени на километри един от друг: Шарлот е била в някакъв ресторант с приятеля си, а Холдън — на вечерен курс в университета Уошбърн. А сега да се запитаме защо ли са й притрябвали и двамата на бандата, която ги е отвлякла?
— Някакви хипотези?
— Може да са смятали, че попечителите на Чеймбърс ще са по-склонни да платят, ако се отнася и за двамата. Вече никога няма да го разберем. Така и не хванахме никого от похитителите. Имахме късмет, че успяхме да върнем децата.
— Какво те кара да мислиш, че е бил Анубис?
— Стана в територията на Анубис. Отвличането на Чеймбърс беше последното от половин дузина в същия район. Операциите преминаха гладко, без шум, без затруднения, жертвите бяха върнати, след като бе платен откупът. — Той се извърна към мен. — Не, не се гордея с Анубис. Просто той се стараеше да не допуска грешки, а освен това бе свикнал да организира изчезването на хора.
— Аха.
— Накрая те самите изчезнаха, цялата банда, някъде по времето на последното им отвличане. Предполагаме, че са натрупали парички.
— Колко са получили?
— За децата на Чеймбърс ли? Сто хиляди.