С лекота отвори тайната врата и прекрачи прага. Вътре, небрежно облегнат на стената, стоеше Дантраг Баенре, Повелителят на меча в първия дом, и очевидно го очакваше. Също като по-малкия си брат, Дантраг бе висок и красив, със стройно, мускулесто тяло. Очите му имаха необичаен кехлибарен цвят, макар да ставаха почти червени, когато бе развълнуван. Гъстата му бяла коса бе вързана на конска опашка.
Като Повелител на меча в първия дом, той бе по-добре въоръжен от когото и да било в Мензоберанзан. Великолепната му черна ризница проблясваше при всяко негово движение и бе така изкусно изработена, че прилепваше към тялото му като втора кожа. От богато украсения колан висяха два меча, ала само единият от тях бе дело на мрачните майстори. Говореше се, че другият е взет от някакъв обитател на Повърхността и притежава свой собствен живот и жажда за кръв; мнозина твърдяха също така, че е в състояние да разреже скала на две, без това да помрачи блясъка му или да притъпи острието му.
Напереният войн вдигна ръка за поздрав, при което уж случайно разкри един от предпазителите, които опасваха двете му китки. Черната материя плътно пристягаше ръцете му и бе поръбена с блещукащи митрилни халки. Никой не знаеше за какво точно служат вълшебните ленти, но мнозина смятаха, че даряват собственика си с магическа защита. Джарлаксъл, който неведнъж бе виждал Дантраг в бой, бе склонен да повярва в това — подобни предпазители бяха доста често срещани сред мрачните войни. Това, което го караше да се съмнява обаче, бе, че Дантраг рядко залагаше на защитата и обикновено именно той нанасяше първия удар.
Освен това, дори без помощта на предпазителите или някаква друга магия, Дантраг Баенре си оставаше един от най-изкусните бойци в Мензоберанзан. Някога основният му съперник беше Закнафейн До’Урден, баща и учител на Дризт, ала него вече го нямаше — семейството му отдавна го бе принесло в жертва на Лолт, като наказание за богохулните му постъпки. Така че сега с Дантраг можеше да се мери единствено Повелителят на меча във втория дом, грамадният и неимоверно силен Утегентал Барисон Дел’Армго. Един ден, подозираше Джарлаксъл, двамата болезнено честолюбиви войни сигурно щяха да се срещнат тайно и да се бият до смърт, само за да докажат кой е по-добрият.
Наемникът не можеше да отрече, че един такъв двубой разпалва въображението му, макар изобщо да не разбираше подобна разрушителна гордост. Мнозина, които бяха виждали главатаря на Бреган Д’аерте в битка, бяха убедени, че той може да върти оръжието не по-зле от двамата Повелители на меча, само че Джарлаксъл никога не би участвал в нещо толкова безсмислено. За него честолюбието беше доста глупав повод за бой; подобни великолепни оръжия и още по-смайващи умения можеха да се използват много по-разумно — защо не за натрупването на несметни богатства. Като тези предпазители например, помисли си той. Или пък те щяха да помогнат на Дантраг да ограби трупа на Утегентал, след като го надвие?
Когато ставаше дума за магия, всичко бе възможно. Джарлаксъл се усмихна, без да сваля изпитателен поглед от боеца пред себе си. Наемникът обожаваше екзотичната магия, а нямаше място в Мензоберанзан с повече вълшебни предмети, отколкото домът на рода Баенре.
Като помещението, в което се намираше сега — съвсем обикновена на пръв поглед цилиндрична стаичка с дупка в тавана вляво от него и още една на пода вдясно.
Наемникът кимна на Дантраг, изчака го да махне с ръка и застана под отвора в тавана. Тялото му изтръпна, когато магията го пое и бавно го издигна във въздуха, нагоре към второто, а после и към третото ниво на могилата. Стаичката, в която се озова, бе досущ като предишните две и Джарлаксъл тъкмо се канеше да задейства механизма, който отваря вратата, когато Дантраг се присъедини към него и му даде знак да продължи нагоре, към четвъртото ниво и покоите на матроната.
Защо там, зачуди се наемникът, докато отиваше към отвора в тавана. Личната тронна зала на матроната — майка? Обикновено гостите бяха отвеждани в третото ниво на могилата.
— Матрона Баенре има друг посетител — безмълвно обясни Дантраг, когато главата на Джарлаксъл се показа от дупката.
Наемникът кимна и направи крачка встрани. Вместо да отиде към вратата обаче, Дантраг извади шепа сребрист прах от кесията си, после му смигна и хвърли прашинките към стената зад гърба си. Вълшебното вещество засия и бързо се превърна в плетеница от паяжинни нишки, които се разделиха в средата и образуваха голям отвор.