— Достатъчно! — извика тя.
— Точно така — не й остана длъжен наемникът. — Престани с тези игрички. Повика ме в Академията, макар да знаеш, че тук не се чувствам на мястото си. Е, ето ме — ти имаш въпроси, а аз може би знам отговорите им.
Последните му думи накараха Триел да присвие очи. Джарлаксъл бе потаен и опасен противник и жрицата рядко излизаше от споровете си с него с чувството, че е успяла да му се наложи. Без да губи повече време, тя кимна към вратата вляво. С още един нисък поклон, наемникът прекрачи прага и се озова в богато украсена стая, застлана с дебел килим и тънеща в мека магическа светлина.
— Събуй се — нареди Триел, докато сваляше обувките си.
Когато жрицата влезе в стаята, Джарлаксъл все още стоеше до покритата с пъстроцветни гоблени стена и колебливо се взираше в ботушите си. Те, както бе известно на всеки, който го познаваше, бяха магически.
— От мен да мине — отстъпи Триел и седна на близкото, отрупано с възглавнички кресло.
Зад гърба й имаше изящно писалище, а над него висеше изкусно изработен гоблен, изобразяващ група мрачни, които танцуваха около вързан на клада светъл елф. Странно полупрозрачно същество — хибрид между елф на мрака и паяк — се бе привело над безпомощната жертва, а красивото му лице излъчваше неземен покой.
— Не харесваш светлините на майка си — подхвърли Джарлаксъл, — а пък и в твоята стая не е тъмно.
Триел прехапа долната си устна и отново присви очи. В личните покои на повечето жрици обикновено мъждукаше слаба светлинка, тъй като инфрачервеното зрение бе безсилно пред изписаните върху обикновен пергамент руни, а магическите мастила, които имаха способността да излъчват топлина дълги години наред, бяха скъпи и трудни за намиране, дори за могъщи жрици като Триел.
Джарлаксъл спокойно отвърна на разгневения й поглед — напоследък Триел вечно бе бясна за нещо.
— Светлините ще са от полза за онова, което майка ти е намислила — отбеляза той.
— Така значи? — хапливо отвърна дъщерята на Баенре. — Наистина ли вярваш, че знаеш какви са намеренията на майка ми?
— Тя смята да се върне в Митрил Хол — заяви наемникът, сигурен, че Триел отдавна е стигнала до същия извод.
— Нима? — престорено кротко попита жрицата и загадъчните й думи като че ли постреснаха Джарлаксъл.
Без да издава обзелата го несигурност, той прекоси стаята и седна на другия, доста по-обикновен и твърд стол. Въпреки че краката му потъваха почти до глезените в мекия килим, ботушите му звучно изтропаха, сякаш крачеше по корав камък.
Триел се усмихна едва забележимо, но изобщо не се впечатли. Беше всеизвестно, че Джарлаксъл може да се движи колкото шумно или тихо си поиска, независимо върху какво стъпва. Многобройните му украшения явно бяха надарени със същото вълшебство, защото звънтяха, когато наемникът решеше и замлъкваха в мига, в който той поискаше.
— Ако беше оставил и най-малката дупчица в килима ми, щях да я запълня със сърцето ти — хладно рече Триел, докато Джарлаксъл се настаняваше на каменния стол и внимателно оправяше тънката покривка, върху която бе изобразен жълто-черен паяк джий-анту, тарантулата на Подземния мрак.
— Защо смяташ, че майка ти няма да го стори? — Джарлаксъл нарочно се престори, че не е чул заплахата, макар неволно да се запита сърцата на колко ли нещастници бяха вплетени в пухкавия килим.
— Така ли смятам според теб?
Наемникът въздъхна дълбоко. Беше очаквал, че срещата ще бъде от полза и за двамата — Триел щеше да се опитва да изкопчи от него късчета от информацията, с която той бе успял да се сдобие, като в замяна му предложи част от онова, което самата тя знае. Но когато жрицата му нареди да отиде в Академията (за разлика от обикновено, когато тя напускаше Тиер Брех, за да се види с него), той си помисли, че този път може да научи и нещо по-съществено. Истинската причина Триел да го повика тук обаче, както Джарлаксъл постепенно започваше да се досеща, бе, че стените на Арах-Тинилит бяха единственото място, където шпионите на матрона Баенре не можеха да проникнат.
И ето че сега, след всичките изморителни приготовления, „важната“ среща бързо се превръщаше в дребнава дрязга.
Триел също не изглеждаше особено доволна.
— Тя иска още! — неочаквано яростно рече тя и се приведе напред.
Джарлаксъл събра връхчетата на дългите си пръсти, при което гривните му шумно издрънчаха. Разговорът като че ли най-сетне взимаше желания от него обрат.