— Ах, ти наистина си великолепна! — възкликна Джарлаксъл, давайки израз на искреното си възхищение от Кралицата на паяците.
Лолт очевидно искаше нов ред, освежаващо прочистване на един град, който бе започнал да й доскучава. Само че на Триел, която очакваше да наследи трона на майка си, заедно с всичките му опасности и отговорности, тази мисъл съвсем не се нравеше.
Гологлавият наемник, самият той ненадминат майстор на интригата и хаоса, се разсмя от сърце и се загледа в Нарбондел. Топлината на колоната бързо чезнеше, което означаваше, че в Подземния мрак бе нощ. Джарлаксъл рязко се обърна (при което магическите му ботуши звънко издрънчаха) и закрачи към К’еларз’орл, високото плато край източната стена на Мензоберанзан, мястото, където живееха повечето от най-влиятелните родове в града. Не биваше да закъснява за срещата си с матрона Баенре, на която щеше да разкаже за „тайния“ си разговор с най-голямата й дъщеря.
Колко точно трябва да й каже, мислеше си наемникът, и как точно да извърти думите си, за да се представи в най-благоприятна светлина?
Колко обичаше интригите на Мензоберанзан!
Глава 2
Гатанка на сбогуване
Препъвайки се от умора след поредната безсънна нощ, Кати-Бри навлече някаква дреха и прекоси малката стаичка, с надеждата денят да й донесе поне малко облекчение. Гъстата червеникавокафява коса бе полепнала по лицето й, няколко непокорни кичура стърчаха на тила й, но младата жена не им обърна внимание. Разтърка очи, мъчейки се да прогони съня, и замалко не се препъна в прага. Внезапно се закова на място — чувството, че има нещо, което не разбира, я бе връхлетяло с удвоени сили.
Съвсем объркана, тя прокара пръсти по гладката дървена врата. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Беше решила да закуси, но вместо това се насочи към стаята на Дризт.
Почука настоятелно, после го повика по име. Когато не получи отговор, предпазливо открехна вратата и надникна вътре. Веднага забеляза, че ятаганите и плаща на елфа ги няма, ала преди да се замисли какво може да означава това, погледът й падна на леглото, спретнато застлано, както бе обичайно за Дризт.
Приближи се, за да го разгледа и веднага разбра, че е оправяно отдавна. Явно никой не бе спал в него предишната нощ.
— Какво става? — полугласно попита тя и се огледа наоколо, после се върна обратно в коридора.
И преди се бе случвало Дризт да напусне Митрил Хол, без да им каже, а и обикновено го правеше нощем. Най-често отиваше в прочутия Град на сребърната луна, на около седмица път източно от Залите.
Защо тогава се тревожеше? Толкова пъти бе виждала същата гледка в стаята на елфа, защо сега не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред? Младата жена се опита да прогони обзелото я притеснение, да потисне надигащия се страх. Просто беше изнервена, това бе всичко. Току-що бе загубила Уолфгар и още не можеше да се пребори с желанието (често пъти стигащо до крайност) на всяка цена да предпази останалите си приятели.
Като че ли имаше само един начин да разбере какво става. Много скоро спря пред друга врата и отново почука. Както и очакваше (беше сигурна, че обитателят на тази стая все още спи дълбоко), не получи отговор, затова потропа доста по-силно. Отвътре долетя глух стон.
Кати-Бри блъсна вратата и се насочи право към малкото легло. Без да се церемони, тя издърпа завивките на нищо неподозиращия Риджис, а когато той се размърда, започна да го гъделичка.
— Хей! — възкликна полуръстът, който вече бе успял да се позакръгли след дългото време, прекарано в плен на страховития Артемис Ентрери.
Пълничкото му лице се надигна от възглавницата и той отчаяно сграбчи изплъзващите се завивки.
— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри и още по-силно стисна одеялата.
— Откъде да знам! — възнегодува Риджис. — Още не съм излизал от стаята си тази сутрин!
— Ставай! — дори самата Кати-Бри се стресна от острия си тон; усети как притеснението отново я завладява и се огледа наоколо, мъчейки се да открие какво бе предизвикало тази нова вълна на страх.
И тогава видя ониксовата статуетка.
Всичко останало в стаята сякаш избледня и се стопи. Какво търсеше фигурката на Гуенивар в стаята на Риджис? Защо Дризт бе тръгнал без нея? Ето че опасенията й започваха да се потвърждават. Тя пусна завивките върху леглото (за радост на Риджис, който побърза да ги придърпа до ушите си), пресегна се и взе малката статуетка. После се обърна към полуръста и отново се зае с опитите си да го измъкне изпод дебелите одеяла.