— Джейс, какво е станало?
Пръстите ѝ докоснаха лицето му и той изпъшка. Тя напипа топлата кръв под носа му, целия подут и изкривен. Той трепна при допира ѝ и дръпна ръцете ѝ надолу.
— Никс… те искат да те…
— Кой…?
Всъщност знаеше отговора. Шушнене на кожа по камък се разнесе от всички страни. Тя чу силно кискане зад себе си.
— Бягай — настоя Джейс и я бутна.
Тя се поколеба приклекнала, замръзнала от страх.
— Не я оставяйте да се измъкне! — извика Кинджал.
Викът разкъса паниката ѝ. Никс потърси път за бягство. Разпростря всичките си сетива, инстинктивно изпълвайки света около себе си с всяко хриптене, шепот и шумолене. Отдръпна се от мърдащите сенки вдясно и побягна от облака пот и дъх, напиращ зад нея. Докато се отдалечаваше, потърси помощ от училището, от всяка сестра или брат, които биха могли да са наблизо.
Сърцето ѝ затупка в гърлото ѝ. Обсегът на ушите ѝ се разшири. Те се наостриха и съсредоточиха върху познатия глас на сестра Рийд зад следващия ъгъл.
— … къде ѝ е мястото. Ще ѝ се иска просто да я бяха напердашили.
Отговори ѝ друг глас, писклив и стържещ. Беше йеромонах Плак, който водеше следобедните занятия.
— Ами игуменката?
— Каквото става между камбаните, особено между ядосани ученици, не може да бъде стоварено върху мен. Ще твърдя, че…
Втората Призоваваща камбана отекна, заглушавайки думите ѝ.
Задъхана и с разтуптяно сърце, Никс имаше чувството, че ще припадне от ужас, че ще изскочи от тялото си. За миг я завладя странно ново чувство. Екотът на камбаните разкъса сенките, изтласка ги назад, разкри по-ясно стените, стълбите и пътищата около нея. Тя можеше да различи дори фигурите, които я настигаха.
Една от тях се приближи и Никс отскочи встрани. Пръсти посегнаха към ръкава ѝ, но не успяха да я уловят.
Зад нея отекна ругатня.
Бърд.
Тя последва пътя, разкрит от ехтящите звуци, разчиташе на това новооткрито сетиво да подпомогне бягството ѝ. Все пак, докато бягаше, използваше бастунчето, за да потвърди онова, което ѝ показваше то. Преследвачите бързо изостанаха, но не се отказваха, събираха се като буря зад гърба ѝ.
Тя стигна до стълбището, водещо към осмото ниво. Беше седмокласничка и не го познаваше добре. Въпреки това хукна нагоре по стълбите, протегнала бастунчето пред себе си. Съзнанието ѝ странно се раздвои, докато се изкачваше. Гърдите ѝ пареха, сърцето ѝ блъскаше, но в същото време тя имаше чувството, че някаква част от нея се рее горе и я гледа отвисоко. Нямаше обаче време да размишлява над тази странност.
Стигна до върха на стълбите и се втурна през нивото. Камбаните заглъхнаха и светът около нея отново се сви. Тя се върна в тялото си.
— Ето я! — извика Кинджал зад нея.
Никс побягна ужасена от приближаващото се шляпане на сандали върху камък. Осмокласниците вече бяха влезли в класните стаи и наоколо нямаше никого. Паникьосана, тя се опита да тича по-бързо. Рамото ѝ се удари в един ъгъл и тя залитна. Страхът обаче я задържа да не падне и тя продължи да тича.
Но къде можеше да отиде?
Загубила онова моментно ново усещане за света, пое по единствения път, който познаваше добре. Всеки ученик рано или късно се промъкваше на това ниво за тайно поклонничество. Пътешествието свършваше там, където надеждите им или бяха стъпквани на земята, или издигани във висините.
Никс не беше изключение. Беше прекосявала осмото ниво няколко пъти всяка година, за да стигне до въпросното място. Устреми се натам. Това бе единственият маршрут, който бе запомнила.
Преследвачите ѝ я следваха, смееха се, обсипваха я със заплахи.
Най-после стигна до друга редица стъпала. Те не бяха по-стръмни от онези, по които се бе качила, за да стигне дотук, но тя се закова на място в подножието им. Тези стъпала водеха към деветото, последното ниво. Само на смятаните за достойни за Възхождане им бе разрешено да се изкачат по тях. Този път бе забранен за всички други. Загадките му бяха предназначени само за малцината избрани. Нарушението на това правило означаваше мигновено изключване от училището.
Тя трепереше в подножието им. Беше прекарала първите си седем години в Брайк, следващите седем в Манастира. В този момент животът ѝ се колебаеше между ярко бъдеще и позорно падение. Макар че не би могла да знае окончателната си съдба, винаги бе давала най-доброто от себе си и се надяваше да получи същото.
Но сега…
Зад нея онези се приближаваха. Бърд видя колебанието ѝ и се засмя високо, но в гласа му нямаше веселие, само заплаха. И той я подчерта със следващите си думи: