Наясно, че подобно знание ще ѝ бъде навеки забранено, Никс пренебрегна и двете страни и се втурна към двете ярки сияния в центъра на нивото. Кладите пламтяха като очите на самия Небесен отец. От векове те се бяха взирали към учениците долу, предизвиквайки ги да се приближат, да надникнат по-дълбоко в чудесата и ужасите там.
Над кладите по-тъмни сенки се кълбяха в небето, изпълнени с горчиви алхимии и свещени благовония. Когато Никс се приближи, миризмите я обгърнаха и заличиха всичко наоколо. Ревът на огньовете я оглуши. Пламъците дори прогонваха всякакви различими сенки превръщаха всичко в едно голямо сияние.
Сякаш светът бе изчезнал и я бе оставил да се рее в яркия простор от лютив дим и бучащи пламъци. „Като ще е — да е.“ Знаеше, че не може да продължи нататък, така че спря между кладите, за да сложи край на лудото си бягство.
Обърна гръб на огньовете. Отказа да се свива уплашено.
На няколко крачки от нея през рева на пламъците се разнесе силно пъхтене.
„Бърд.“
— Ще те завлека обратно за косата, ако трябва — заплаши я той.
Наблегна на заплахата си със силен удар с бастуна ѝ по камъните. Тя чу как дървото изпращя и това ѝ прозвуча като чупене на кост. Сякаш бе строшил неин стар приятел.
Едновременно отчаяна и разгневена, Никс се замисли дали да не се хвърли в пламъците, за да осуети намеренията му дори сега. Но бе отгледана от баща, който отглеждаше биволи, и братя, които никога не се предаваха. Вдигна ръце и се приготви да нанесе колкото може повече поражения, преди всичко да свърши.
Спомни си последните думи на баща си: „Помни, че Майката винаги бди над теб“. Искаше ѝ се да е вярно, особено сега. Но не таеше големи надежди. Въпреки това се помоли с цялото си сърце.
И отговорът дойде.
Само че не от Земната майка.
Бърд се втурна към нея и тя цялата настръхна. А после го чу. Крясъка. Разцепи небето. Заля я, премина през нея, разтърси костите и зъбите ѝ. Тялото ѝ пламна като факла. Тя усети как кожата ѝ се издува на мехури, очите ѝ възвират. Представи си как огънят на кладите я е обгърнал, запратен към нея от повея на огромните криле в небето.
Въпреки болката се приведе ниско.
Някъде отпред долетя писък — не на звяр, а на момче.
И секна.
След миг някакво тяло се блъсна в нея и я събори по гръб между двете клади. Огънят в нея моментално угасна, сякаш потушен от тялото отгоре ѝ. Знаеше, че това е Бърд, и се помъчи да го избута.
Поток топла кръв заля шията и гърдите ѝ. Пръстите ѝ се опитаха да го спрат — и напипаха разкъсана плът, останки от врат. Тя ахна и се замята ужасено. Главата на Бърд я нямаше, бе откъсната от тялото му.
Сълзите ѝ рукнаха и тя изхлипа.
„Не…“
Мъчеше се да избута тялото му — а после нещо изведнъж го дръпна от нея и го захвърли в алхимичната клада. Както си беше по гръб, тя издрапа между кладите. Плът и кръв цвърчаха и димяха от лявата ѝ страна.
„Не…“
През яркото зарево на двата огъня пред нея изникна тъмна сянка. Нещо я сграбчи за левия крак и го прикова към камъка. Нещо се извиси над нея. Нещо като костелив юмрук се вряза в корема ѝ, друг в дясното ѝ рамо. Веднъж я беше стъпкала паникьосана биволица. Това, което я притискаше сега, бе много по-тежко и действаше сякаш целенасочено.
„Не…“
Сянката я покри изцяло, обгърна я в мрак от криле и туловище. Горещ дъх, вонящ на месо и желязо, облъхна лицето ѝ. Мокри ноздри я подушиха от темето до шията и спряха там.
„Не…“
Усети косматите устни да се разтварят — а после леденото докосване на кинжали до меката плът на гърлото ѝ.
„Не…“
Зъбите се впиха дълбоко и я проряза остра болка, последвана от студено вцепенение. Натискът на муцуната я задушаваше. Не можеше да диша. Леден студ плъзна по тялото ѝ, потече в кръвта ѝ.
Викове прорязаха рева на огньовете.
Деветото ниво най-после се бе събудило за нападението.
Тежестта върху нея отскочи и я издигна за миг във въздуха, преди най-сетне да я пусне. Тя рухна на камъните по гръб. Усети мощния плясък на криле, горещината, лъхнала от раздуханите пламъци. Димът се завихри, миришеше на сладък тамян и горяща плът.
За миг там, върху камъните, отново изпита странното чувство, че се взира едновременно нагоре към небето и надолу към тялото си.
После то изчезна.
Лежеше, а студът продължаваше да се разпростира в нея. Скова крайниците ѝ, докато вече почти не можеше да се движи и едвам дишаше. Усещаше как ледът като отровни нокти се вкопчва в сърцето ѝ и го стиска. Светът притъмня, стана по-черен от всяка слепота. Всички звуци потънаха в тишина, сякаш се бе гмурнала в най-дълбокия вир.