Остана само биенето на сърцето ѝ.
Тя следеше всеки отслабващ спазъм.
„Не…“
Помъчи се да го задържи, да го накара да удари още веднъж.
Докато го правеше, нов звук се надигна от мрачните дълбини. Викове и писъци изпълниха главата ѝ — стотици, после хиляди, после още повече. Земята под нея затрепери, после се замята диво. Всичко свърши с оглушителен трясък, който я остави празна. След това се възцари ужасна тишина, по-празна от всичко, което можеше да си представи.
Ако можеше, щеше да заплаче.
Едва тогава осъзна истината.
В тази пълна тишина.
Сърцето ѝ беше спряло.
II.
Статуята без корен
Удряй с чука,
троши наковалнята,
дълбай камъка
и изпразвай жилата.
Само така може да бъде разбито
едно кораво сърце,
достатъчно разбито, че да зарасне.
4.
Щеше да умре, ако мехурът му не беше толкова пълен.
Единственото предупреждение дойде от облака прах, издигнал се с трептене във въздуха от варовиковия под на тунела. Райф с радост би приписал този странен феномен на мощта на струята си, биеща в близката стена. Но знаеше, че не е така. Страхът секна пикаенето му и го повали на колене. Той опря ръка на голямата скала, зад която бе потърсил уединение. Повърхността ѝ трепереше под дланта му.
Хвърли поглед към газения фенер, висящ на кожения му колан. Пламъкът трепкаше и пращеше зад грапавото стъкло.
Твърд възел стегна гърдите му.
Надолу по тунела другите затворници крещяха и дрънчаха с веригите си, докато се мъчеха да избягат. Но бе прекалено късно. Камъкът изстена със зловеща сила — и последва гръмотевичен тътен. Земята подскочи и запрати Райф във въздуха. Скалата до него също бе изхвърлена високо, удари се в тавана и падна отново с трясък на пода, който се нацепи на пукнатини.
Райф тупна тежко по задник и издрапа назад. Тунелът продължаваше да се срутва. Фенерът му, за щастие още цял, подскачаше върху дългите му до коленете панталони. Пред него едно голямо парче от тавана се откъсна и се разби на трошляк и прах. Още пукнатини го подгониха по тунела, пълзяха по тавана, по стените, по пода.
Задушаващ черен облак го обгърна, пълен с пясък и варовиков прах.
Той се закашля и едва не се задави с тази гадост. Бързо се надигна и побягна. Трепкащият пламък на бедрото му приличаше на самотна светулка, изгубена и мятаща се в тъмен клонак. Светлината му бе прекалено слаба, за да проникне през гъстия облак прах. Въпреки това той продължи да тича, протегнал ръце пред себе си. Веригите на глезените му дрънчаха при всяка крачка.
В бързината си да избяга си удари хълбока в една издатина. Завъртя се и стъклото до бедрото му се счупи. Парчетата пробиха грубите панталони и го порязаха. Той трепна и забави ход, като много внимаваше да не загуби пламъка на лампата. Само надзирателят имаше кремък и огниво, за да я запали, ако угасне.
„Това не бива да се случва.“
Беше виждал затворници, наказани с мрак. Клетниците бяха спускани в ямите без фенери и оставяни долу в продължение на дни. Често излизаха оттам изнемощели и побъркани. Това бе най-големият страх на Райф: вечен, безкраен мрак. И как да не е? Бе прекарал всичките си три десетилетия в Гулд’гулските територии по източния ръб на Короната, в покрайнините на обжарения от слънцето свят, където никога не падаше нощ и земята представляваше пясъчна пустош, обитавана от кошмарни създания и диви племена, които влачеха жалко и жестоко съществувание. Прекарал целия си живот под слънцето на Гулд’гул, той смяташе, че нощта е просто слух — мрак, с който плашат хората.
Изкуцука от най-гъстата част на прашния облак и най-после спря. Откачи фенера и го вдигна високо. Направи го внимателно, от страх, че прекалено бързо движение може да угаси пламъка на намасления фитил.
— Недей да гаснеш, гори си — каза на пламъчето.
Прахът вече се слягаше. Блъскането на сърцето му също поутихна. Той огледа тунела. Срутването бе спряло на стотина крачки от него и бе запушило напълно прохода. Още няколко камъка паднаха от тавана. Една дървена подпора се скърши с трясък и го накара да отскочи назад.
Все пак изглеждаше, че най-лошото е минало.
„И сега какво?“
Кихна и сам се стресна, после се огледа. Не познаваше това ниво на мината, не че не беше чувал истории за него. Бяха ги вдигнали от сламените им постели в тъмницата — него и още десетина други — и с ритници и заплашително размахване на тояги ги бяха довели в тази затънтена част на варовиковата мина. Спуснаха ги долу в празна количка за руда, вързана с конопени въжета, които се отпускаха с помощта на задвижвана от волове лебедка някъде горе. Говореше се, че тази част на мината е отдавна изоставена. Някои казваха, че шахтите и тунелите ѝ били изчерпани преди векове, но повечето от работещите тук вярваха, че е прокълната, обитавана от зли духове.