Трябваше да върви наведен заради ниския таван — което само по себе си бе обезпокоително. Като всички гулд’гулци, той бе кривокрак и твърдоглав, във всеки смисъл на тази дума. Сякаш слънцето ги притискаше отгоре, за да ги направи ниски и тантурести, може би за да работят по-добре в хилядите мини, ширнали се по крайбрежието, от каменната гора Мъртволес на север до безбрежната южна пустиня.
Плъзна ръка по стената, усещайки пукнатините във варовика. Тук подпорните греди отдавна бяха станали на камък, втвърдени от вековете в наситения с минерали въздух. Когато продължи нататък, пукнатините се разшириха и броят им нарасна.
Той вдигна глава и видя, че по тавана също ги има.
Разсеян, се спъна в купчина камъни и падна. За малко да счупи пътеводното стъкло, но успя да се подпре на другата си ръка. Фенерът му се залашка бясно на колана му. Райф затаи дъх, уплашен, че пламъкът ще угасне.
Той трепкаше бясно, но се задържа.
Райф огледа камъните на пода. Ръбовете им бяха прекалено остри, а една дупка в тавана подсказваше, че наскоро са се отчупили оттам. Ако бе имал някакви съмнения, че се движи в кръг към гибелта си, доказателството бе пред очите му.
— Богове — прошепна той. — Намирам се точно под онази част, която се срути.
Поклати глава, изправи се и се изтупа. Погледна пътеводното стъкло. Магнитът бе спрял да се върти и сега сочеше надолу по тунела. Той въздъхна и заложи всичко на надеждата, че това означава нещо.
— Така да бъде.
Тръгна по стесняващия се проход, само за да открие, че стотина крачки по-нататък тунелът е разрушен и преминава в свлачище от натрошени камъни и пясък, водещо още по-надълбоко. Той погледна пътеводното стъкло. Магнитът продължаваше да сочи право напред, надолу по страховития сипей, осеян с остри камъни.
Пръстите му стиснаха нервно уреда.
— Проклет да съм, ако се спусна там долу.
По-скоро ядосан, отколкото уплашен, се врътна рязко назад. При това движение пламъкът на кръста му угасна. Мракът го обгърна.
„Не, не, не…“
Чернотата го повали на колене, после на четири крака. Той дишаше тежко и трепереше. Стисна очи, после ги отвори, мъчейки се да види нещо, отказвайки да приеме съдбата си.
— Не така — прошепна той.
Претърколи се на гръб и обхвана коленете си с ръце.
Макар че не беше вярващ, започна да се моли на целия пантеон от богове. На Земната майка и на Небесния отец, на сребърния Син и тъмната Дъщеря, на забуления Модрон и яркия Бел, на великана Пиул, който крепи небето, и нисшия Нетин, който се крие дълбоко в земята. Продължи, без да пропуска нито един, молеше се на всеки в Литанията. Изреди със заекване всяка молитва, която бе научил на коленете на майка си.
А после, сякаш някой го чу, отпред се появи бледо сияние. Той потърка с юмруци напрегнатите си очи. Отначало си помисли, че това е фантазия, породена от страха му. Но сиянието не изчезна. Може би винаги си е било там.
Райф се надигна и запълзя напред. Като стигна до ръба на пропастта, ръцете му бутнаха един камък, който се затъркаля надолу по склона. Сиянието — бледо перленосиньо — идеше от дъното. Той не знаеше какво го създава. Единственото, което имаше значение, бе, че то предлагаше спасение от мрака, ярък пристан в тъмна буря.
С дрънчене на вериги той преметна краката си напред в пропастта, скръцна със зъби и се заспуска по стръмния склон. Пътят бе коварен, а слизането — опасно.
И все пак…
„Всичко е по-добре от този кошмарен мрак.“
5.
Окървавен и натъртен, Райф измина последните метри от свлачището. Заби ожулените си пети в склона и спря пред огромната прясно напукана черна скала. Десет пъти по-висока от него, тя се издигаше от белия варовиков под като перката на гигантска акула.
Сиянието идеше от другата ѝ страна.
Той преглътна страха си, отметна от лицето си кичурите слепнала от пот кестенява коса и ги натика под филцовата шапка, която предпазваше челото му. Надигна се предпазливо и клекна. Постара се, доколкото можеше, да си вдигне панталоните, чието дъно бе почти откъснато, и пристегна късия кожен елек върху груботъканата си риза.
Не знаеше какво го чака отпред, но направи всичко възможно да се подготви.
Лютива миризма изпълваше дъното на пропастта, на нещо като изгорен варовик и масло. Той подуши предпазливо, страхувайки се да не е отровна. Беше виждал да спускат миньори в дълбока шахта, която само ден преди това е била безопасна — само за да изпаднат в ступор или да умрат от разваления въздух.