След няколко вдишвания всичко изглеждаше наред, така че той продължи напред.
Промъкна се покрай стърчащата скала и надзърна към онова, което лежеше зад нея. Трябваше да премигне няколко пъти, докато го осмисли. Грубата варовикова стена отсреща приличаше на счупено огледало, с пукнатини, разпростиращи се от едно смачкано медно яйце в подножието ѝ. Яйцето изглеждаше счупено много отдавна, ръбовете му бяха почернели и разкъсани.
Сиянието идваше от вътрешността му.
Той присви очи, но не успя да различи никакви подробности от това разстояние.
— Просто иди и погледни — каза си на глас.
— Може би е по-добре да не го правя — възрази си сам, също толкова настойчиво.
Прехапа устна, после кимна и тръгна към загадъчния предмет. С всяка крачка мирисът на изгоряло се усилваше. Той се взря в стената пред себе си. Погледът му проследи пукнатините към мрака горе. Тревогата му нарасна.
„Възможно ли е това да е причината за одевешното земетресение?“
Ако бе така, всяка грешна крачка можеше да събори всичко отгоре му. Забави ход, но не спря. Любопитството го тласкаше напред. Не можеше да устои на желанието да узнае истината. Или това, или трябваше да се върне във вечния мрак.
Така че продължи напред.
Когато наближи, видя, че медните стени са полирани и гладки, и дебели над две педи. С трепване забеляза нещо в края на яйцето. Един скелет лежеше проснат току извън него, полузаровен във варовика, сякаш се давеше в камъка. Оттенъкът на костите не беше бял, нито жълтеникав от старост, а убито зеленикавосин. Той знаеше, че това не е игра на светлината, а някаква алхимия на пиритите и минералите, просмукали се в костите в течение на безброй векове.
Заобиколи мъртвеца, като допря пръсти до челото, устните и сърцето си в знак на почит, за да не събуди затворения тук дух. Стигна до разкъсания отвор на яйцето, обзет от желание — не, нужда — да разбере какво хвърля такова сияние в мрака.
Наведе се да мине под медния трегер, целия усукан и обгорен, и пристъпи в сиянието. Онова, което видя, го накара да замръзне.
„Земни богове…“
Отвътре яйцето бе от същата гладка мед, като стъклен мехур, надут от подземния бог Нетин. Повърхността блестеше, покрита със сложна мрежа от стъклени тръби и медни сглобки. Някаква златна течност бълбукаше в тръбите. Но истинският източник на сиянието се намираше в другия край, накъдето, изглежда, водеха всички тези съоръжения. Една фигура стоеше в сияеща стъклена ниша, като лъскав бронзов паяк в паяжина.
„Що за бог или демон е това?“
Въпреки обзелия го студен ужас не можеше да откъсне поглед.
Фигурата бе на жена, изваяна от бронз, също толкова гладка като медната черупка. Лицето ѝ представляваше красив овал, косата ѝ — гладка плитка от същия бронз. Крайниците ѝ бяха дълги и добре оформени, с ръце събрани на корема, за да скрият интимните ѝ части. Гърдите ѝ, макар и само намекнати, допринасяха за фината ѝ красота.
Това бе майсторско творение на умел занаятчия.
Но това, което привлече вниманието му, бе изражението на жената. Затворените ѝ очи загатваха за скрита грация, докато формата на пълните ѝ устни намекваше за дълбока тъга, сякаш Райф някак си вече я бе разочаровал.
— Коя си ти? — прошепна той.
При тихите му думи клепачите се открехнаха и разкриха…
Зад него отекна вик.
Той приклекна и се огледа. Като крадец, първият му инстинкт беше да се скрие. Райф го последва, изскочи от яйцето и се шмугна зад варовиковите скали вляво. Те бяха необичайно топли, чак пареха. Въпреки това той се притисна към тях. Един поглед настрани му показа, че варовикът по края на яйцето е почернял и обгорен. Той вдигна ръка към повърхността му. Скривалището му бе достатъчно близо до стената на яйцето, за да може да докосне медната извивка от тази страна. Вдигнатата му длан не усещаше от метала да се излъчва топлина. Той го изпробва с пръст, после опря цялата си длан върху студената мед, което потвърди откритието му.
„Става все по-странно и по-странно.“
Усети под дланта си слаба вибрация. Още викове привлякоха вниманието му нагоре по склона, където двайсетина лампи и факли озаряваха горния тунел. Чуваха се лаещи заповеди. Светлините започнаха да се спускат по свлачището. Докато Райф чакаше, вибрацията на яйцето под дланта му утихна. Даже слабото сияние се стопи в мрака.
Скривалището му не му позволяваше вече да вижда вътре.