Въпреки това той си представи бронзовата статуя в стъклената ниша. Би се заклел, че тя бе реагирала на гласа му, отваряйки очи. Поклати лекичко глава при тази глупава мисъл.
„Било е само игра на светлината.“
Скоро търсачите стигнаха до долния край на сипея. След толкова дълго време на тъмно Райф неволно замига от яркото сияние на лампите и горящите факли. Остана приклекнал, притаен в сенките. Но изглежда, цялото им внимание бе насочено към яйцето. Като че ли никой не търсеше него, един избягал затворник, както се бе страхувал в началото. В бързината те сигурно бяха пропуснали издайническите следи от минаването му.
Начело крачеха двама мускулести надзиратели със сини плащове с качулки и с къси бичове на коланите. Бяха вдигнали високо фенерите си. Зад тях пристъпваха роби миньори. Неколцина държаха факли, но всички имаха кирки и чукове, вързани на гърба.
Но последният член на групата бе този, който почти накара Райф да ахне. Бе много по-висок и по-слаб от другите. Дългата му сребристобяла коса бе сплетена и вързана на примка около врата му. Носеше дълга сива роба с отметната качулка. През очите му бе татуирана черна ивица. Говореше се, че тя имитирала превръзка, символизираща способността на такива хора да виждат онова, за което другите са слепи. През гърдите си носеше дебела кожена лента с железни капси, по която се редяха квадратни джобчета с гравирани на тях символи.
Райф се присви по-ниско.
Никой от окованите миньори не дръзваше да погледне високия мъж.
И как биха могли?
Той беше свещен Изповедник.
„Не може да бъде!“
Райф бе чувал само слухове за тази тайна секта. Рядко някой ги виждаше. Твърдеше се, че повечето Изповедници са на стотици години, макар че този изглеждаше не повече от десетилетие-две по-стар от Райф.
— Стойте тук — нареди Изповедникът и влезе във вече тъмното яйце.
Надзирателите застанаха от двете страни на отвора. Миньорите нервно пристъпваха от крак на крак, дрънчейки с веригите си.
Изповедникът влезе без лампа, фенер или факла. Въпреки това от вътрешността на яйцето припламнаха странни светлини. Донесе се тих напев… после зловещ писклив вик накара зъбите на Райф да изтръпнат. Всички отвън се свиха уплашено и запушиха ушите си.
Ръката на Райф още бе опряна в медната черупка и той усети как металът завибрира за момент — а после пак притихна.
От яйцето блъвна бял дим, вонящ на горчиви алхимии и от него се появи отново Изповедникът. Лицето му бе безстрастно, но пот оросяваше челото му.
Той пристъпи към един от надзирателите — човек, в когото сега Райф позна управителя на мините.
— Заповядай на хората си да вземат статуята и елате с мен.
— Татуираните очи станаха по-сурови. — И внимавайте много.
— Вашето желание е и наше — отвърна мъжът.
Преди да мине покрай него. Изповедникът се приведе по-близо. Следващите му думи бяха предназначени само за ушите на управителя, но Райф ги чу от скривалището си.
— След това никой не бива да знае.
Погледът на Изповедника се плъзна по окованите мъже.
Управителят кимна и ръката му легна на дръжката на извития нож на кръста му.
— Ще бъде сторено.
Райф потъна още по-дълбоко в скривалището си. Беше объркан. Но със сигурност знаеше едно.
„Трябва да се махна оттук.“
Докато бронзовата богиня бъде извадена от черупката и качена по коварния склон, коленете вече го боляха от дългото клечане. Бяха нужни и шестимата затворници, по трима от всяка страна, за да я отнесат до тунела. Изповедникът вървеше редом с тях, а управителят ги следваше с бич в ръка.
Вторият надзирател остана да пази медното яйце и тайните му. Райф се подсмихна. Познаваше надзирател Мъскин твърде добре. В джоба си носеше неговото пътеводно стъкло. Надзирателят видимо се бе наслаждавал да реже пръстите на подопечните си като наказание за кражбата, обгаряйки чуканчетата с тлееща главня. Затворникът, който най-после си бе признал — макар признанието му да бе фалшиво — бе възнаграден с прерязано гърло.
Райф усещаше пътеводното стъкло в джоба си. Макар че кражбата можеше да е отчасти причина за страданията на другите, той не носеше вина за мъченията и смъртта на нещастника. Такова сурово наказание не подхождаше на дребно престъпление. „Дори тук долу.“ Райф бе смятал, че Мъскин просто ще реши, че е забутал стъклото някъде или го е изгубил. Не бе взел предвид какво удоволствие доставя на надзирателя да причинява болка, да налага своя отпечатък върху подчинените си.
От скривалището си гледаше как светлините изчезват в тунела горе, една след друга, докато светът не се сви отново до един-единствен кръг светлина от фенера на Мъскин на пода. Надзирателят крачеше напред-назад пред яйцето, явно не особено щастлив, че са го оставили, и още по-малко от настъпването на сенките. Ако се съдеше по нервното му озъртане и как подскачаше при всяко съскане на свличащ се пясък или търкулване на хлабав камък, Мъскин се плашеше от тъмното не по-малко от Райф.