Райф зачака своя шанс.
Той не се забави много.
Напрежението на надзирателя стигна до мехура му. Предупредителните признаци личаха ясно по все по-оживеното му крачене и посягането от време на време към чатала му. Накрая Мъскин изруга и се отправи към обратната страна на яйцето. Запъшка, докато развързваше панталоните си, за да се облекчи.
Райф изчака да чуе шуртенето и стона на облекчение. После се измъкна иззад скалите и с цялата безшумност, придобита през многото му години като крадец, се промъкна зад Мъскин. Без нито едно издрънчаване на веригите си спря в сянката му.
Загледа се в дръжката на прибраната кама на Мъскин.
„Хайде, бързо“, подкани се сам.
И все пак се колебаеше. Никога не бе убивал човек. Знаеше обаче, че само смъртта ще го освободи оттук. Не можеше да рискува някой вик да привлече другите обратно.
Преглътна и протегна ръка.
В този момент зад него се разнесе буботене. Малка лавина се посипа надолу по склона. Мъскин трепна и се завъртя. Струята му се разплиска бясно, още повече щом видя Райф.
Надзирателят посегна бързо към бича си, а Райф скочи към ножа му. И двамата докопаха оръжията си. Лицето на Мъскин поаленя от гняв, а гърдите му се издуха за рев. Райф не можеше да чака. Пъргав и бърз, той се нахвърли върху мъжа. Мъскин, все още объркан, се опита да го блокира, но не успя. Райф заби ножа в гърлото му и върхът щръкна чак от другата страна.
Райф отскочи.
Мъскин изпусна бича и задращи по забития нож — после рухна на колене с гъргорене и от устата му потече кръв. Очите му се облещиха, едновременно от изненада и осъзнаване на истината.
Райф отстъпи ужасен, трепереше като лист.
— Съ… съжалявам — изломоти той.
Макар че надзирателят си заслужаваше суровия край, Райф не бе искал да е човекът, който ще му го въздаде. Беше виждал безброй хора да умират — но нито един от неговата ръка.
Отстъпи още крачка назад.
Смъртта на Мъскин отне много по-дълго време, отколкото му се искаше на Райф. Много след като надзирателят се бе катурнал на една страна, кръвта му продължаваше да се лее и да образува растяща локва. Гърдите му се издигаха и спадаха. Райф се взираше немигащо, докато всяко движение не секна с една последна хъхреща въздишка.
Самият Райф вдиша още три пъти, преди най-сетне да се приближи до тялото. Встрани от него синкавият череп на пода го гледаше с празните си орбити. Той допря пръсти до челото, устните и сърцето си. Този път не толкова за да се предпази от духове, колкото за да се подготви за предстоящата му задача.
С тази смърт пред него оставаше един-единствен път.
„Избягай или ще те сполети съдба, по-лоша от тази на Мъскин.“
— Хайде, давай — прошепна той.
Претърси бързо трупа на Мъскин и намери ключовете за оковите на глезените си. Тъй като миньорите често бяха местени от една група в друга, ключалките обикновено бяха еднакви. Въпреки това той изпъшка от облекчение, когато веригите паднаха от краката му. Почувства се стотици кила по-лек.
Окуражен, свали от Мъскин синия му надзирателски плащ и използва меха му с вода, за да отмие повечето кръв. После се зае да смени дрехите си с тези на мъртвеца, включително ниските ботуши, които да скрият белезите на глезените му.
Накрая си сложи широкия колан на надзирателя и окачи на него бича и камата. Огледа се за последен път и вдигна качулката, за да скрие лицето си.
Посегна да вземе фенера от пода, после си спомни.
Върна се и извади от джоба на доскорошните си дрехи пътеводното стъкло. Тъкмо щеше да го прибере в същия джоб, от който го бе задигнал, когато забеляза, че магнитът вече не сочи към яйцето. Вместо това сочеше обратно, към тунела, накъдето бяха отнесли бронзовата жена.
„Странно.“
Тръгна обратно по същия път, катереше се внимателно по склона.
Стигна до тунела и тръгна след тътрещите се звуци на боси нозе и ботуши. Беше лесно да ги следва. Знаеше, че рано или късно те ще го изведат в същинската мина. Въпреки това не бързаше. Нямаше намерение да настига другите. След като се ориентираше, щеше да кривне по друг път. С помощта на своята маскировка и като криеше лицето си, щеше да направи всичко възможно да се измъкне от мината и да избяга.