Разтрива го и се моли.
Една от молитвите ѝ получава отговор, когато детето поема първия си дъх, размърдва се, само лекичко, но достатъчно. Другата ѝ молитва е пренебрегната, когато тя открива, че детето ѝ е момиче.
„Не…“
Вдига отново ножа. Приближава острието до гърлото на бебето.
„По-добре това…“
Ръката ѝ трепери. Тя се навежда и целува челцето, което се сбръчква за първи плач срещу този жесток свят. Моли се — едновременно като извинение и обяснение. „Освободи се от мен. От моето минало. От моя срам. От онези, които искат да те вземат.“
Преди да може да направи нещо. Земната майка я наказва за дързостта да се откаже от дара на утробата си. Коремът я присвива отново. Гореща кръв руква между бедрата ѝ. Отначало болката е огнена — после става ужасно студена. А кръвта продължава да тече, излива живота ѝ в калта.
Тя съзира истината в разширяващото се петно.
Отгледана сред робите за наслади, тя е помагала на акушерки за други момичета, които са се оказали с дете въпреки чайовете с копелдашка билка. През изминалите две десетилетия е виждала раждания във всичките им безбройни форми: някои радостни, други страшни, повечето неохотни. Всички те са включвали сълзи. И кръв и лайна, разкъсана плът, бебета, родени с краката напред, други деформирани от чая или с тела, осакатени от собствените им майки при опитите да сложат край на живота на детето, преди да се е родило. Когато беше много млада, осъждаше това. Тогава не знаеше какво означава да си дете, родено под камшика, чиято душа рано или късно бива прекършена под пъшкащите тласъци на някой господар.
В крайна сметка научи трудните и необходими уроци.
Сега се взира в ножа, опрян в гърлото на дъщеря ѝ.
Под бебето вече се е образувала голяма локва кръв. Миризмата ѝ привлича мухи и пиявици. Докато тя се взира надолу в очите, които едва започват да се открехват, гората притихва, сякаш в благоговение. Птичите песни секват, остава само жуженето на насекомите. С него се смесва един нов звук. Силен плясък на вода отдясно.
Тя се размърдва, успява да извие глава. Даже това леко движение кара мрака да се свие по-плътно около нея. От мудното течение на блатото едно влечуго издрапва на брега. Ноктите му рият калта, теглейки масивното му туловище, предхождано от муцуна с наредени по нея остри зъби. Макар и безоко, създанието се насочва безпогрешно през тръстиките и мъха, привлечено от кръвта ѝ също толкова сигурно като хапещите мухи.
„Не…“
Закрилническият ѝ инстинкт надвива горчивите уроци от миналото ѝ. Тя отмества ножа от гърлото на дъщеря си и го вдига срещу приближаващия се звяр. Макар да знае, че не може да му причини нищо повече от убождане — и дори това не е сигурно. Хищното влечуго е два пъти по-дълго от нея и десет пъти по-тежко. Тя усеща възрастта му, разчита вековете в дебелия изумруден налеп по края на черните му люспи.
Макар и старо, то се устремява по-бързо към нея, сляпо за ножа и цялата му безполезност. Носи със себе си зловонието на леш и застояла вода. Слузта по гърба и страните му сияе слабо в горските сенки.
Въпреки това тя коленичи над детето си. Прекалено е слаба дори да стои права. Ръката ѝ трепери от усилието да държи ножа. Мракът продължава да стеснява света ѝ все повече.
Напряга се в очакване на предстоящия тежък удар, както е правила много нощи в парфюмираните легла на господарите си. Тялото ѝ никога не ѝ е принадлежало.
В нея лумва гняв. Даже този огън ѝ е бил забранен в миналото. В този последен миг тя сграбчва пламъка и излива сетните си сили в отчаян крясък. Затваря очи и крещи към небесата, към звяра, към себе си, към детето си, което никога няма да живее.
За първи път в живота ѝ я чуват.
Пронизителен писък отеква от небето. Тя го чува не толкова с ушите си, колкото с цялото си тяло. Той пронизва кожата ѝ, достатъчно остър да достигне до кокала. От силата му тя цялата настръхва. Отваря очи и вижда как влечугото спира с приплъзване в калта, на не повече от една ръка разстояние. Паникьосан, звярът се извива и гърчи, за да обърне тежкото си туловище и да се върне на сигурно място в черната вода.
Преди да успее обаче, отгоре се чува кършене на клони. Сянка се стрелва през листака и се стоварва върху звяра. Извити като сърпове нокти пробиват твърдите люспи. Кости се чупят под удара на създание, голямо колкото каруца. Кожени криле се разперват с плющене и едното я улучва странично и я събаря от детето ѝ.
Блъсва се в разкривения дънер на друго дърво. Рухва сред плетеницата на корените му. Оттам гледа как грамадните криле замахват веднъж и съществото се издига във въздуха. Влечугото е откъснато от земята. Пронизалите го нокти го разкъсват на две половини и запращат вековното му тяло обратно в тъмните води.