Надзирателите си мърмореха нещо, явно не по-доволни от Райф от тази допълнителна работа.
— Как мислиш, Храл, за какво е цялата тази гюрултия?
Свиване на рамене.
— По-добре да не любопитстваме много, Берил.
На Райф му се искаше той самият да се бе вслушал в тази мъдрост по-рано.
— Говори се, че наоколо обикаляли Изповедници… — почна Берил.
Другият се намръщи.
— А бе какво ти казах аз току-що?
Двамата, изглежда, бяха братя — еднакво чернокоси, с дебели носове, месести устни и тесни очи от годините мижене към неизменния слънчев блясък, отразяващ се от пясъка и камъните. Само белезите, нашарили лицата им, бяха различни.
Майката на Райф беше от оттатък морето, от планинските гори на Облачен предел. Той имаше само смътни спомени за нея. Тя бе стройна, с огнена коса и бледа кожа. Изобщо не приличаше на хората от тукашните места с техния мургав тен и набито телосложение. Благодарение на това кръвосмешение Райф бе излязъл малко по-висок и по-слаб от повечето. Косата му бе червеникавокестенява, чертите му не толкова груби.
И най-хубавото от всичко, бе наследил природната ловкост и бързина на майка си. Ето защо го приеха с такава готовност в гилдията още в ранна възраст. „Хлъзгав като добре намаслена змиорка“, така го беше описала веднъж Лира, като имаше предвид едновременно и тялото, и уменията му.
— Тихо сега — предупреди Храл, смушка брат си и посочи напред.
Двете им едри туловища препречваха гледката на Райф. Той чу от тунела да долитат гласове. Позна ниския глас на Изповедника и страхливото покорство на управителя на мината.
Трепна вътрешно.
„Не мога да се отърва от тези проклетници.“
Управителят извика към тях:
— Ей, вие двамата, отведете тази паплач в тайната килия горе и ме чакайте там.
Дрънчене на вериги оповести присъствието на обречените миньори. Райф си спомни думите, прошепнати от Изповедника, и как управителят бе сложил ръка на камата си. Прииска му се да извика предупредително, но какво щеше да постигне с това?
„Само ще убият и мен.“
Храл и Берил изсумтяха, че са разбрали. Забързаха напред, оставяйки Райф на открито под вниманието на управителя и Изповедника. Той държеше лицето си наведено, което не бе нещо необичайно в рядкото присъствие на такъв свят човек, достигнал ранга на великрист както в алхимията, така и в религиозните ордени.
Даже двамата братя минаха бързо покрай него, без да го погледнат.
Управителят се обърна към Райф и заповяда:
— А ти ми помогни с това.
Изповедникът стоеше приведен над бронзовата статуя, положена върху една количка. Бе поднесъл ръце над златистата фигура, без да я докосва, сякаш топлеше дланите си на огън.
Накрая се изправи и се обърна достатъчно, за да разкрие черната татуировка през очите си.
— Последвайте ме — заповяда той и тръгна към един страничен проход. — И бъдете нащрек, управител Кийл.
Кийл махна на Райф да дойде при него.
— Домъкни си задника тук.
Понеже не можеше да откаже, Райф се приближи забързано. Количката имаше дръжки отпред и отзад. Кийл хвана задната. Без да му казват, Райф се промуши покрай количката, за да стигне до другата.
Двамата заедно поеха по тунела, като Райф дърпаше, а Кийл буташе.
След известно време, докато търкаляха количката след Изповедника, Райф откри, че погледът му все се стрелка към бронзовата фигура. Изучи неопетнената ѝ повърхност, лишена от всякакво потъмняване. Беше смаян от извивките и гладката ѝ гъвкавост. Все се връщаше към лицето ѝ. Помнеше безметежното изражение, запечатано върху него, само че от този ъгъл то изглеждаше малко по-малко спокойно. На идеалното чело нямаше нито бръчка, но сякаш бе на косъм да се смръщи угрижено. А пълните устни като че ли бяха присвити и изтънели. Той килваше глава ту насам, ту натам, взирайки се с присвити очи в тези клепачи. Спомняше си как му се бе сторило, че те започват да се отварят, но сега те явно бяха затворени, даже слепени, без никаква пролука между тях.
Забеляза някои по-дребни подробности. Фини жички от по-тъмен бронз, които изобразяваха деликатни мигли. Даже косата ѝ — която бе мислил за цяла плитка — се състоеше от сложно сплетени бронзови нишки.
Не виждаше никакъв смисъл в това.
„Защо е трябвало да навлизат в такива подробности?“
Количката друсна върху една неравност на пода, изтръгвайки го от унеса.
— Я внимавай! — предупреди го Кийл. — Ще ти съдера кожата, ако пострада нещо.
Райф промърмори някакво извинение и се съсредоточи върху пътя зад облечения в роба Изповедник. Гледаше да насочва количката по колкото се може по-равен терен. Едва сега осъзна, че пак се е изгубил. Изповедникът ги водеше през лабиринт от все по-стесняващи се тунели. Това бе част от мините, която Райф дори не знаеше, че съществува.