Стените бяха преминали от варовик към тъмен лъскав камък. По тях нямаше следи от брадви или длета. Тунелът изглеждаше не толкова изкопан, колкото разтопен.
„Къде сме?“
Рискува да хвърли един поглед към Кийл. Даже управителят изглеждаше притеснен, погледът му шареше неспокойно по тунела, сякаш и той никога не бе идвал тук.
Накрая Изповедникът ги доведе до място, където тунелът свършваше с бронзова врата. В нея бяха вградени черни диаманти, които образуваха свита усойница с корона от тръни. Всички знаеха този скверен символ: рогатата змия, знакът на тъмния бог Дрейк.
Райф огледа по-внимателно Изповедника, докато той дърпаше тежката врата. Макар че Изповедниците бяха отшелническа каста, се говореше, че в ордена им имало клика, наречена ифлелени, които изучавали забранените изкуства, древни магии и заклинания от най-мрачен вид, и още по-черни алхимии. Говореше се, че ифлелените почитали Дрейк и отбелязвали творенията си с рогатата змия. Шепнеше се за кървави обреди, жертвоприношения с огън и призоваване на демони.
На Райф му се искаше да побегне и да не спира. Но улови суровото мръщене на Кийл. Изражението на управителя бе лесно за разтълкуване.
„Мръднеш ли, умираш.“
Когато вратата се отвори. Изповедникът мина през нея и им махна да го последват.
— Докарайте статуята в центъра.
Райф се засуети, но Кийл бутна количката и тя се блъсна в него. Като нямаше друг избор, Райф прекара статуята през прага.
Стаята бе кръгла, с куполовиден покрив. Всички повърхности бяха полирани, образувайки огледало с хиляди фасетки, което отразяваше всичко, заслепяваше окото и объркваше взора. Беше като да влезеш в окото на волска муха.
Гледката стана още по-смущаваща, когато няколко фигури се спуснаха към тях и заобиколиха количката. Движенията им, отразени от всички страни, накараха стомаха на Райф да се разбунтува.
Извърна поглед и се съсредоточи върху количката и статуята. Но с крайчеца на окото си зърна вихър от роби и лица с черни ленти през очите.
„Още Изповедници.“
Този, който ги бе довел тук, се срещна с още трима. Заговориха бързо на език, който Райф не знаеше. Другите бяха много по-стари, сбръчкани, кожата им беше на петна. Лицето на единия приличаше повече на череп, отколкото на плът.
После друга фигура ги разбута, за да излезе напред.
Пръстите на Райф се стегнаха върху желязната дръжка на количката.
„Боговете със сигурност са ме проклели.“
Новопоявилият се бе чернокос — висок, със заострено лице, брадичката и бузите му потъмнели от подрязана и намаслена брада. Носеше копринени панталони, лъснати ботуши и бродиран кожен елек. Освен това на кръста си имаше меч, чиято ръкохватка бе увенчана с безценна диадема от небесно желязо.
Преди две години Райф се бе опитал да открадне това оръжие.
Той наведе лице и тръсна качулката си, за да се свлече по-ниско. Не знаеше дали архишерифът на Наковалнята ще го помни, но не смееше да рискува да бъде разпознат.
Не и тук и сега.
„Какво прави Лаач във Варовиково, на сто левги южно от Наковалнята?“
Един намек дойде от следващите думи на мъжа, когато той пристъпи към количката с Изповедниците.
— Не разбирам. Как може този прокълнат предмет да обърне хода на предстоящата война?
Райф се намръщи. Преди да го пратят във Варовиково, се говореше за конфликт между северното кралство Халенди и земите на Южен Клаш. Явно през последните две години напрежението бе нараснало.
Един от Изповедниците се опита да отговори на въпроса на Лаач.
— Ще са нужни допълнителни изследвания, но според това, което узнахме…
Той бе прекъснат от Изповедника, довел Райф тук.
— По-добре да оставим предположенията и спекулациите, Скерен — каза той напевно. — Докато не узнаем повече.
Очите на другия се присвиха до цепки, но той наведе глава.
— Да, докато не узнаем повече — повтори Скерен. — Прав си. Рит.
Рит, който явно бе главният сред тях, се обърна към друг от събратята си.
— Сега, когато вече имаме потвърждение, вървете да приготвите каквото ни е нужно.
Получи в отговор кимване.
— Ние вече осветихме една кръвородна. — Посочи Изповедника до себе си. — Ще я докараме тук.
— Добре. Вървете.
Двамата тръгнаха към малка врата в дъното на стаята.
Докато чакаха. Рит се обърна към архишериф Лаач, но погледът му бе прикован в статуята.