— Засякохме раздвижването ѝ преди седем дни. Точно то ни доведе тук.
— Защо не ми беше съобщено още тогава?
— Първо искахме да сме сигурни. А и както видяхте, пристигнахте в удачен момент. С това земетресение, което раздруса, когато влязохте в мината. Може би дори присъствието ви е изиграло съдбовна роля. Ако е така, това би означавало, че нашият господар Дрейк ви смята за много важен и достоен човек.
Лаач се напрегна още повече. Цялата Наковалня знаеше, че архишерифът има извънредно високо мнение за себе си и попива похвалите както плевелът — вода. Въпреки това кривата извивка на устните му показваше, че тази конкретна чест буди у него известно безпокойство.
Всички знаеха, че рядко е хубаво да привличаш вниманието на мрачния бог.
Лаач преглътна тежко и посочи статуята.
— Какво предлагате да правим с нея сега?
— Един простичък опит. За да се уверим, че древните текстове казват истината.
— А после?
— Подозирам, че ще ни е нужен поне още един месец — а може би и два, — преди да разберем дали този артефакт има нещо повече от чисто теоретична ценност.
Вратата в дъното се отвори и двамата Изповедници влязоха, повели грамаден джин. Райф зяпна едрия слуга, който трябваше да се наведе, за да мине през вратата. Плешив и с ъгловато лице, той приличаше повече на скала, на която са ѝ поникнали каменни ръце и крака. Беше гол с изключение на една набедрена превръзка. Мускулите му играеха под космарлака, покрил гърдите и краката му. Райф рядко бе виждал такива диваци. Те произлизаха от степите на северен Аглероларпок, земя далече на запад. Джиновете се смятаха за тъпоумни и често се използваха за най-тежък труд. Но в плътта на този мъж бяха жигосани сто дамги, древни алхимични заклинания за подчинение и контрол.
Джинът тикаше количка, два пъти по-голяма от онези, използвани за превоз на руда. Върху нея се издигаха куп сложни конструкции от стомана, бронз и мед, нещо като миниатюрна версия на блестящ град. Всяка от тях бе свързана и преплетена със съседната чрез объркан лабиринт от медни тръбички. Навсякъде се въртяха зъбни колела, може би задвижвани от магия или алхимия, създавайки тайнствено зрелище.
Най-отзад се издигаше стъклен цилиндър, в който бълбукаше златист еликсир. Той напомни на Райф за течността, обикаляща по вътрешната страна на онова пъклено медно яйце. Само че тук нямаше сияние, нито блясък.
Джинът и двамата Изповедници се приближиха и едва тогава Райф видя какво има в центъра на това съоръжение. Млада жена, още почти момиче, лежеше по гръб, вградена в чудовищния механизъм, сякаш служеше за основа на този страховит град. Но не това бе най-ужасното.
Райф ахна и направи крачка назад. Не можа да се сдържи. Но никой не обърна внимание на реакцията му, особено като се имаше предвид, че и Кийл направи същото. Дори архишерифът пребледня и вдигна ръка към гърлото си.
Джинът избута количката до бронзовата фигура.
На Райф му се искаше да отклони поглед, но бе парализиран от смайване. Момичето имаше изрязан в гърдите си прозорец, през който се виждаше биещото му сърце и дробовете, които се издуваха и спадаха. Една тръба влизаше в устата му, свързана с два работещи меха, подобни на онези в ковачниците.
Единственото милостиво нещо в тази гледка бе, че момичето изглеждаше откъснато от този свят — беше живо, но не се намираше тук. Оцъклените му очи се взираха невиждащо в куполовидния таван. Захванатите му крайници не се бореха срещу стоманата и бронза, които го държаха на мястото му.
— Какво… Какво е това? — попита Лаач, като пристъпи напред и свали ръка от гърлото си, щом ужасът му понамаля.
— Кръвородна — обясни Изповедник Рит. — Не е нужно да разбирате. Малцина извън нашия кръг го разбират. Но тя ще ни послужи за опита, за който споменах.
Рит заобиколи, за да стигне до високия цилиндър, и зачовърка нещо там отзад. Докато го правеше, в златистата течност нахлу мрак — виеше се по спирала и се разпростираше. Откритото сърце на момичето заби по-силно, сякаш в паника.
Райф върна вниманието си върху потъмняващия цилиндър и осъзна какво замърсява златистата течност.
„Кръв.“
Изпомпвана в камерата от сърцето на самото момиче.
Докато чакаха. Изповедникът зашепна нещо на тайнствения им език, като сегиз-тогиз сочеше или се взираше по-внимателно. Не мина дълго и туптенето на сърцето се забави, за да стихне накрая до леко треперене — а после спря. Въздухът напусна дробовете и те хлътнаха в гърдите.
Рит кимна, явно доволен. Заобиколи, теглейки една тръбичка, свързана с тъмния цилиндър. Отиде до статуята и двамата с Изповедник Скерен свързаха тръбичката към пъпа ѝ.