— Ние бяхме първи миналия път.
Грейлин се намръщи, привърза малкото буренце към себе си и прескочи късото разстояние. Уви ръце и крака около въжето и се плъзна надолу по него. Потъна в мъглата и едва в последния момент зърна палубата. Удари се силно в нея и трепна от екота. Ниско приведен изтича настрани. Очите му се мъчеха да привикнат към мъгливия сумрак.
Но тук отзад, изглежда, нямаше никой. Той се надяваше, че вниманието на всички още е приковано към десния борд, където бе унищожен небесният сал. Дарант и Глейс бързо дойдоха при него, приземявайки се доста по-сръчно — но пък те двамата бяха нападали много кораби.
От мъглата отекнаха викове, идещи откъм средната палуба. Огнени ореоли бележеха лампите там долу.
Грейлин посочи към предния парапет на квартердека. Трябваше да слязат на средната палуба и да стигнат до един от люковете към вътрешността на кораба. След като получи кимвания от двамата, той ги поведе към тесните стълби и се спусна бързо по тях.
Щом стъпиха на средната палуба, Грейлин ги насочи с махване на ръка към една двукрила врата, водеща навътре в кораба. Той самият остана ниско приведен, за да ги пази. През мъглата се носеха гласове. Мърдаха сенки.
Дарант отвори вратата и пантите изскърцаха.
Като бивш рицар, Грейлин знаеше плана на тези кораби и бе надраскал груба карта за пирата, за в случай че се разделят.
Това бе добра предпазна мярка.
Пред него се разнесе тревожен вик. И други го подеха. Изглежда, легионерите тук се бяха приспособили към мъглата доста по-добре от Грейлин.
Изведнъж пред него изникна грамадната сянка на един Трошач. По-малки сенки прииждаха от всички страни.
Грейлин се обърна и подаде бурето си на Глейс.
— Върви. Аз ще ги отклоня.
Дарант не се поколеба и потъна в кораба с дъщеря си. Като се молеше двамата да са останали незабелязани, Грейлин отскочи вляво и се втурна приведен по средната палуба.
Зад него загърмяха ботуши.
А после пред него отекна гръмовен тътен на копита.
„Не…“
От мъглата изскочи грамаден черен жребец и му прегради пътя. Рицарите зад него се приближаваха, понесли факли и лампи, така че пространството по средата на палубата постепенно изсветля. Ездачът скочи от високото си седло и закрачи напред.
Разбира се, васалният генерал бе привлечен на палубата от гибелта на сала. Той винаги се включваше, когато ставаше дума за схватки.
Хадан се приближи. Дори мъглата не можеше да скрие мръщенето му.
— Добре дошъл отново на моя кораб. — Изтегли меча си. — Та докъде бяхме стигнали при последното ти гостуване?
XVII.
Буря над Булото
Какво е смъртта, ако не най-краткото сбогуване? Само в сърцето човешко споменът превръща такива раздели във вечност от болка или в безценно съкровище. Така че желая на всички ви най-богат живот.
58.
От прага на медната врата Никс зяпаше мрачното зрелище, обхванало цяла Далаледа. Всички се бяха събрали под високите кръстосани арки, дори кетра’каите и Аамон.
Над главите им небето беснееше срещу нарушителите горе. Светкавици цепеха мрака в непрекъсната буря. Мълнии литваха от колоните с кристални върхове и нашарваха търбуха на един грамаден кораб, пробил черните облаци. Дебелият кил понасяше основната сила на атаката, но изглеждаше, че устоява на огъня в тези мълнии.
От множеството трюмове на кораба излитаха малки съдове, които се понасяха напред с издуващи се балони. Огнепламовите горелки озаряваха небесата във всички посоки. Енергията във въздуха бе примесена с горящо масло и дим от всички тези над десет-петнайсет корабчета — ловни катери, небесни салове и подобни на стрели лодки.
Няколко от тях вече бяха кацнали. Те пазеха четирите порти към джунглата и стоварваха легионери в лъскави брони. Други горяха разпарчетосани върху каменната площадка, улучени от мълнии по време на спускането си.
— Закъсняхме — каза Райф. — Няма начин да пробием тази блокада.
Никс се огледа. Групата им, включително кетра’каите и Ксан, наброяваше само девет души. Аамон се отърка в нея, напомняйки ѝ, че има и десети член. Пред очите ѝ още кораби кацнаха тежко на площадката, бълвайки огън и дим изпод малките си килове. Една от двуместните лодки прелетя ниско над кръстосаните арки, явно за да разузнае земята долу.
— Трябва да опитаме — каза Фрел. — Нямаме избор. Ако си пробием път до джунглата, може би ще имаме шанс да се измъкнем.