Но дори той не изглеждаше убеден в своя план.
Друг обаче беше.
— Аз ще пробия път — обади се Шая.
Излезе от укритието на портата и закрачи през площадката. Вдигна ръка, сякаш призоваваше врага — но всъщност зовът ѝ не бе насочен към кралските сили. Една от колоните с кристален връх прати мълния към нея. Тя улови огъня ѝ в ръка и го запрати към прелитащия наблизо небесен сал.
Балонът му избухна в огнено кълбо. Взривът накара сала да рухне и да се разбие с грохот, оставяйки огнена диря върху камъка.
Шокът от чудодейната ѝ атака вцепени всички.
— Напред! — каза накрая Фрел. — След нея.
Втурнаха се навън.
Докато тичаха, Ксан запя и другите кетра’каи се присъединиха към нея. Сред рева на безброй корабни горелки Никс все пак ги чуваше ясно. Нишките на песента им се виеха навън като филизите на покълващо семе. Издигаха се все по-високо в небето.
Никс също се включи в мелодията — пък макар и само за да овладее ужаса си.
Не разбираше намеренията на Ксан, но прибави силата си към тяхната.
Отпред Шая улови друга мълния и я запрати към един кацнал ловен катер. Не го улучи, което доказваше, че дори една жива статуя не може да владее напълно дивата мълния. Все пак удари камъка близо до мъжете и ги накара да се пръснат. Бронзовата ѝ фигура пламтеше в мрака като факла.
Но това не бе единствената светлина.
Над главите им сребристозлатните нишки на хора на Ксан се издигаха нагоре и се преплитаха, образувайки блестящ дънер. От него се разпериха клони и по тях поникнаха по-фини влакънца, които се сплетоха в златни листа.
Удивлението почти надви ужаса ѝ, докато зяпаше гигантската елша, която сияеше и растеше над тях. Сякаш духът на Старата мачта бе дошъл, за да ги защити под короната си. Но това сияйно дърво предлагаше нещо повече от защита.
То бе флаг, призив за сбор.
Оттатък стената джунглата се раздвижи, събудена от този светещ символ на юларната песен, греещ на площадката. Гората запищя бясно и зави срещу нарушителите. През всички порти враждебното сърце на тъмната джунгла нахлу на площадката. Отровни зъби и разкъсващи нокти нападнаха легионерите, събрали се на входовете. Въздухът около тях се изпълни с болезнени жила и хапещи челюсти.
Викове и писъци заехтяха над камъка.
Когато войниците побягнаха от портите, Никс започна да се надява. Но напразно.
Рояк стрели, много от тях горящи, изпълниха небето, дошли от група стрелци вдясно. Шая се опита да помете заплахата с една мълния, но те бяха прекалено много. Смъртта се посипа върху тях.
Докато Никс зяпаше, някой я блъсна отзад и я събори. Тя се удари силно в камъка. Черепът ѝ изкънтя и за момент тя бе зашеметена. Някаква тежест я притискащо, сложила лапи на раменете и краката ѝ.
„Аамон…“
Стрелите се сипеха наоколо. Стоманените им върхове изтръгваха искри от черния камък. Дървените им пръчки се пръскаха на парчета. Други рикошираха.
Когато залпът отмина, Никс бе пусната. Вдясно от нея се търкаляха две кетра’кайки с надупчени от стрели гърбове. Между тях лежеше възнак Ксан. Двете бяха направили всичко по силите си, за да заслонят старицата с телата си, но една стрела си бе пробила път през саможертвата им.
И бе пронизала гърлото на Ксан. Кръв бе избила на устните на старицата и около раната ѝ, смълчавайки навеки песента ѝ. Но тя все още дишаше. Райф изтича до нея. Бронзовата фигура на Шая се бе справила доста по-добре в заслоняването на Райф и Фрел. Въпреки това лицето на алхимика кървеше.
Никс се обърна към своя собствен щит.
Аамон дишаше тежко зад нея. Стрели се бяха забили в гърдите, раменете и хълбоците му. Тъмна течност се разстилаше по козината му и капеше бавно под него. Тя почувства отчаяние, но варгърът стоеше твърдо на крака и продължаващо да се оглежда бдително.
Оглушителна серия от взривове в другия край на площадката привлече вниманието ѝ. Тя се завъртя замаяно в кръг. Бомби се сипеха от корабите горе и избухваха при всяка порта. Горските орди пищяха и ревяха сред огнената стихия.
Никс запуши уши и ѝ се прииска да си затвори очите.
Отпусна се на колене до Аамон в локвата от кръвта му.
Накъдето и да погледнеше, виждаше само смърт.
Райф коленичи на студения камък и взе Ксан в обятията си. Последните двама кетра’каи ги пазеха.
— Само се дръж — прошепна ѝ той.
Тя се взря в него с изумрудено-лазурните си очи, събрала в погледа си целия Облачен предел. Кръв се процеждаше от устните ѝ, които невероятно, но му се усмихнаха. Той не виждате признаци на болка, докато стрелата туптеше в ритъм със сърцето ѝ.