Тя протегна трепереща ръка и я сложи на бузата му. В него отново се надигна люлчината песен на майка му, но той знаеше, че тя не е само негова, не е само песен на майка към детето ѝ. Това бе баба, утешаваща внучката си, баща, учещ сина си. Беше хиляда поколения от хора, успокояващи други. Дори и сега Ксан се опитваше да направи същото за него, да го дари с утеха, да му даде да разбере, че краят на един човек не е краят на всичко.
Той си спомни колко ужасен бе от плана на Шая. Тя искаше да унищожи Короната и да избие безчет милиони, за да може тази искрица да оцелее и да продължи да съществува, от едно поколение в следващото.
В този момент почти го разбра.
Наведе се и притисна чело към бузата ѝ.
— Ксан… ти никога няма да бъдеш забравена.
Тя успя да прошепне:
— Внучката ми… живее в теб… чрез теб. Както и аз… както и всички кетра’каи. Не го забравяй.
Той се насили да се усмихне.
Дори и сега тя все още се опитваше да го учи.
Песента в него се усили, заехтя с ноти едновременно радостни и тъжни… а после бавно заглъхна. Дланта ѝ се свлече от бузата му. Той се надигна и видя, че тялото на Ксан се е отпуснало в покой.
Нечии ръце го издърпаха.
Последните двама кетра’каи също искаха да си вземат сбогом. Райф се отдръпна и им позволи да го направят. Те заеха мястото му, застанали на колене; пееха над тялото ѝ, като същевременно бдяха.
Райф се взря към легионерите, приближаващи се към тях от всички посоки. Рицари и Трошачи, стрелци и пиконосци. Огненият дъжд продължаваше да се сипе от корабите. Навсякъде се кълбеше дим. Джунглата крещеше в агония.
Пред него Шая блестеше насред всичко това, огнено бронзов факел на фона на мрака.
Той тръгна към нея.
Фрел стоеше недалеч, по средата между Шая и момичето, коленичило до окървавения си защитник. Алхимикът изглеждаше объркан, лицето му бе оцапано в алено.
Шая вдигна ръка, готова да призове огъня.
В този миг малък кораб с формата на стрела — разузнавателна лодка — се стрелна над главата ѝ. Нещо се изтърколи от търбуха му. После още едно и още едно. Всички падаха към Шая.
„Не…“
Той се втурна към нея с предупредителен вик.
А после малките буренца с алхимичен огън избухнаха около Шая, отхвърляйки я напред. Засегнаха леко и Фрел, който бе запокитен настрани. Гореща вълна блъсна Райф, откъсна го от земята и го запрати назад. Той падна и се претърколи през дим и прекалено парлив за дишане въздух.
Накрая се спря и погледна към мястото, където бе стояла Шая.
Там имаше само пламъци.
Просната върху камъка, Никс се надигна мъчително на лакът, после на коляно. Претърколи се и се огледа. Целият свят бе обгърнат в дим и озарен от петна пламъци. Все пак огньовете нямаха достатъчно сила да пробият гъстата пелена. Дробовете ѝ горяха. Очите ѝ сълзяха. Огнени искри кръжаха във въздуха, завихряни и носени насам-натам.
Тя се взираше наоколо, частично оглушена от взривовете.
А после нещо я побутна отзад. Тя се стресна, само за да открие, че един студен нос докосва дланта ѝ. Обърна се, когато Аамон се примъкна до нея, дишаше тежко, почти мъчително. Предложи ѝ рамото си. Тя се подпря на него. Той я побутна с глава по бедрата и се обърна напред, сякаш ѝ казваше: „Натам…“
Поведе я през дима, заобикаляйки огньовете, като се придържаше към по-гъстия пушек, за да останат скрити колкото се може по-дълго. Но той не можеше да ги крие вечно.
Докато вървяха, димът около тях постепенно се разнесе. След такава жега въздухът ѝ се струваше леден. Тя потрепери, и Аамон също, но не от студа. Варгърът явно губеше сили с всяка крачка, но продължаваше да върви, подчинявайки се на последната заповед на прошарения си брат.
„Пази.“
При тази мисъл тя усети, че нещо лети през въздуха, приближава се, сякаш притегляно от нея. Приличаше на буря, растяща на хоризонта. Тя се надяваше да е „Врабчарят“… но долавяше опасност в тази буря — мрачна сила, насочена към нея.
Тя вдигна очи.
„Какво ли идва?“
Рит кръжеше с небесен сал над огненото опустошение на черната площадка на Далаледа. Все още стискаше кълбото на Скерен, но вече нямаше нужда от напътствията му.
Бе видял как една разузнавателна лодка засипва с огнена буря бронзовата фигура. Тя бе отхвърлена надалеч, откъсната от съюзниците си. Сега дим забулваше гледката. Той го чакаше да се разсее. Макар че копнееше за артефакта, не винеше хората, че са я обстреляли. Беше я видял как командва този каменен кръг, привлича мълниите като гръмоотвод и ги запраща към враговете си.