Никога не си бе представял такова страховито оръжие.
Жаждата му за нея растеше — заедно с предпазливостта му. По заповед на Рит водачът на сала го държеше високо и надалеч. Всички се страхуваха да не би някоя от онези мълнии да ги удари.
През малките прозорчета Рит оглеждаше огъня и дима долу.
Някакво движение привлече погледа му. През пелената се образуваше път, все едно някой бе прокарал пръст през черна вода. Димът се раздели достатъчно, за да разкрие една пламтяща бронзова фигура, която не изглеждаше повредена, поне от тази височина. Тя измъкна от мрака в нозете си две замаяни фигури, двама мъже. Всички се огледаха, изгубени в това димно море. Но търсеха нещо… или някого.
Костеливи пръсти стиснаха Рит за лакътя. Една ръка посочи в обратната посока. Той се обърна и присви очи. Видя две фигури, препъващи се заедно, които изглеждаха почти като една. Бяха голям вълк или куче и малко момиче.
Витаас се приведе и прошепна в ухото на Рит нещо, от което кожата му настръхна.
— Вик дире Ра…
Рит се втренчи по-внимателно. Не можеше да си представи как тази крехка залитаща фигурка може да е бъдещото вместилище за мрачното величие на клашианската богиня, прословутата Сенчеста кралица.
Обаче Витаас знаеше повече от всеки друг за това пророчество, така че Рит трябваше да се довери на сбръчкания Изповедник. Нещо повече, въпреки вида си момичето все пак бе стигнало чак дотук, до мрачния каменен кръг на Далаледа, като в същото време някак си бе забрало по пътя древното оръжие. Ако Витаас бе прав за нея, тя трябваше да бъде спряна сега, преди да достигне пълната си мощ.
Рит погледна пак към пламтящата бронзова факла. Блестящата жена си оставаше страховита и опасна. Той все още се боеше да се приближи твърде много до нея. Засега щеше да остави на хората на Браск да я нападат и изтощават с надеждата да я обезсилят.
„И тогава аз ще я прибера.“
Междувременно…
Рит докосна водача по рамото и посочи към двете фигури, препъващи се по камъните.
— Свали ни бързо пред тях.
Никс отново усети налягането в ушите си, докато нещо идваше за нея, онази мрачна буря се движеше към нея. Тя затрепери от страх, долавяйки заплахата и яростта. Отказа се да оглежда небето и се озърна наоколо.
Зад себе си видя един огън, много позлатен от другите, да сияе сред дима.
„Шая…“
Опита се да се обърне и се олюля.
— Аамон, вървим в грешната посока.
Варгърът продължи напред. Може би само натам можеше да върви. Краката му трепереха. Дланта ѝ върху рамото му бе мокра от топлата му кръв. Той продължаваше упорито напред, почти влачейки се. Тя не разбираше каква е целта му, ако има такава. Може би просто да я отдалечи колкото може повече от дима и пламъците.
Ала с всяка болезнена крачка той сякаш я приближаваше към онази мрачна буря във въздуха. Тя вече не бе оттатък хоризонта, а се носеше право към нея.
Изведнъж светът отпред се изпълни с рев. Тя се приведе и ахна. Пред нея бушуваше огнеплам, забавяйки един небесен сал, който се спускаше от висините като падаща канара.
Никс залитна назад, спъна се и падна на колене.
Салът се спусна на площадката, обвит в дим и огън.
Аамон пред нея се врътна, все още готов да я брани. Но вече не се държеше на краката си. Те потрепериха за последен път и той тупна тежко, образувайки стена от окървавена козина между нея и пламтящия съд.
Кърмовият люк на сала падна с трясък и от трюма излязоха двама Трошачи и разгънаха огромните си фигури. Носеха чукове, но вместо да се приближат, се разделиха на две страни.
Между тях се появиха двама Изповедници. Единия тя не го познаваше, но подозираше, че е ифлелен Рит. Другият — кокалест и с увиснала плът — трябваше да е онзи, описан от Канти, Изповедникът, който бе дошъл в Манастира с кралските легионери. Канти бе казал, че името му е Витаас.
Двамата не се приближиха повече, а спряха в края на рампата. Може би се страхуваха от ръмжащия варгър. Дори и ранен, Аамон бе опасен.
Ръцете ѝ посегнаха към козината му и усетиха трептящата му закана.
Тогава Изповедниците се разделиха, за да пропуснат още две фигури, които излязоха тежко напред. Движеха се сковано, като съживени мъртъвци. Мъкнеха след себе си железни пики. И носеха железни шлемове като онези на сърпозъбите.
Когато се приближиха до Изповедниците, една малка медна кутия в ръката на Витаас засия по-ярко с жужене, което сякаш дълбаеше ушите ѝ, опитвайки се да проникне в черепа.
Тя го пренебрегна, прекалено шокирана кои са новодошлите.
Лицата им бяха отпуснати и безизразни; слюнка се точеше от устните им. И все пак тя ги позна. Те бяха част от един живот, който ѝ се струваше, че е бил живян от друга.