Тя прошепна имената им от този друг живот.
— Аблен… Бастан…
Витаас вдигна медната си кутия. Изрече някаква заповед в нея и от дъха му тя засия по-ярко. Никс почти можеше да види как думите му прелетяха през въздуха по толкова отвратителни и покварени нишки, че тя потрепери.
Освен това чу заповедта му:
— Убийте ги… убийте ги и двамата.
Аблен и Бастан вдигнаха пиките и тръгнаха напред.
Райф се приведе, когато Шая запрати нова мълния, разпилявайки рицарите. Същевременно тя оглеждаше небето, готова за в случай че друга разузнавателна лодка се приближи твърде много. Два кораба лежаха в тлеещи развалини, увеличавайки гъстия дим, който едновременно правеше въздуха задушлив и ги скриваше.
Макар че с отбраната бе заета предимно Шая, Райф и Фрел също помагаха. Ако видеха някакви стрелци в далечината или следи от горящи стрели в небето, надаваха вик. С такива предупреждения групата се надяваше да има време да се скрие в дима, за да е по-трудна за улучване или да се подслони зад бронзовата фигура на Шая.
Все пак оставаше един въпрос.
Фрел го зададе отново.
— Къде е Никс?
Групата им се въздържаше да се насочи към някоя от портите, преди да са открили момичето — не че имаше голяма вероятност подобно бягство да успее и в двата случая. Като доказателство за това Райф видя как един от пурпурноликите мандраки претича през дима край тях. Носеше се подивял, с горяща опашка, оставяйки сияещ път през мъглата.
От всички страни портите горяха.
Райф проследи мандрака и погледът му бе привлечен от един небесен сал в далечината. Горелките му пламтяха. Той едва не извърна поглед, мислейки, че това е поредната порция легионери. После зърна близо до него една космата грамада — и момиче, притаило се зад нея.
„Никс…“
— Фрел! — извика Райф.
Алхимикът трепна и се приведе, помислил, че Райф го предупреждава за нова атака.
Райф отиде до него и посочи.
— Онова ей там е Никс.
Фрел присви очи и се вцепени, щом я позна. Пристъпи напред.
— Трябва да стигнем до нея…
Преди алхимикът да може да продължи, една бронзова ръка го сграбчи за ръката.
— Не — заяви Шая. Нажежената ѝ от мълниите длан задимя върху ръкава му. — Чувам какво се пее там. То е… погрешно. Никой не бива да отива.
— Но Никс… — настоя Фрел.
Шая не го пусна.
— Не. Тя е изгубена за нас.
Никс се криеше зад Аамон, докато двамата ѝ братя крачеха бавно напред с вдигнати пики. Макар че фигурите приличаха на Аблен и Бастан, онова, което се приближаваше, не бяха те. Можеше да носят техните лица и тела, но това не бяха братята, които я бяха дразнили безжалостно и я бяха обичали не по-малко горещо.
Тя се взря в пиките от твърда стомана, вдигнати срещу нея. Цял живот ги бе гледала да ловят риба с подобни оръжия, можеха да замахнат към най-слабия сребрист проблясък в черната вода и да извадят пляскащ шаран или гърчеща се змиорка. С по-здрави копия бяха ходили на лов за големите бронирани крокодили и бяха прогонвали вълчища, тормозещи биволите им.
Макар че приближаващите се фигури изглеждаха мудни, с мъртвешки очи, тя подозираше, че смъртоносните им рефлекси са се запазили, контролирани от онова, което им пееше от медната кутия в ръката на Витаас.
Двамата ифлелени изучаваха братята ѝ, взирайки се в тях със студено любопитство, сякаш проверяваха какво са сътворили. Те биха могли да пратят джиновете за Никс и Аамон, но може би мислеха, че тази смърт ще ѝ причини по-голяма болка. Или дори ще я накара да възпре ръката си.
Тя знаеше, че и двете неща са верни.
„И да можех, сърце не ми дава да убия братята си. Щом те биха умрели за мен, мога ли аз да направя по-малко?“
Въпреки това отказваше просто да се предаде.
Ръцете ѝ още бяха върху Аамон, който изръмжа предизвикателно, макар че животът изтичаше от него. Тя се бе свързала с него и с брат му. Сега почерпи сила от тази връзка.
„Аз ще бъда варгър.“
Бореше се по единствения познат ѝ начин. Пое си дълбоко дъх и запя на братята си. Почерпи от тяхната любов, от тяхното приятелство, опитвайки се да им напомни кои са. Клепачите ѝ се спуснаха. Тя си ги спомни как се смееха, играеха, закачаха, хъркаха. И вложи всичко това в мелодията и ритъма си.
„Спомнете си кои сте.“
Освободи плетеница от песен и спомени, вливайки яркост в тези нишки с гласа и сърцето си. Опита се да ги прати към братята си. Но във въздуха имаше нещо скверно, което осуетяваше всяко приближаване — вятър, духащ насреща ѝ. Тя потрепери от развалата в него. Това бе огънят на треска, вонята на повръщано, покварата на гной и гнилоч. То се бореше с пратените от нея нишки.