Великанът се стовари по гръб и се опита да стане, но една тъмна сянка връхлетя отгоре му. Нокти пронизаха тялото му. Прилепът наведе глава и зъбите му разкъсаха гърлото на жертвата. Кръв пръсна нависоко и една глава с железен шлем се търкулна по камъка.
Прилепът остана там. Разперил криле и привел глава, нададе свиреп писък към света.
По цялата площадка бушуваха огньове. Летяха стрели. Взривяваха се запалителни бомби. Писъци се носеха над камъните. Никс зърна Шая, пламтяща в мрака, да мята мълнии във всички посоки. Над нея кораби избухваха в пламъци и се разбиваха.
В своето сравнително тихо кътче Никс се огледа с надеждата да види още прилепи от мирската орда да се спускат, за да им помогнат в тази битка. Но небесата се бяха затворили; тъмните облаци бяха запушили пролуките.
Тя осъзна истината.
Беше само този единствен прилеп.
Високо над главата си видя как салът се носи нагоре, отнасяйки Рит.
Обърна се към Аблен и Бастан. Освободени и ненаправлявани, те се лутаха наоколо. Слюнка се стичаше от устните им. Бастан бе изтървал пиката си. Тялото на Витаас още бе набучено на нея, но вече не мърдаше. Аблен седна по задник, взирайки се в собственото си копие, сякаш изненадан, че го държи.
Бастан последва примера му и се тръшна до него.
Очите им оставаха празни. Тя си спомни изтерзаните пламъчета дълбоко в мрака. Знаеше колко голяма част от мозъка им е изгорена, оставяйки само тези черупки. Онези пламъчета на братята ѝ никога нямаше да пораснат отново, за да запълнят онова, което им е било отнето. Можеха единствено да крещят в мрака, навеки тънещи в болка и страдание.
Тя се надигна на крака и се опита да пристъпи към тях.
Пръстите на Аблен се стегнаха върху пиката му в инстинктивна заплаха.
Тя спря, несигурна какво да прави, след като знаеше, че не може да им помогне.
А после прилепът замахна с крило. Острият му връх сряза гърлата им и двамата се катурнаха назад. Крайниците им зашаваха вяло за момент — а после се отпуснаха. Кръвта се разстла в локви около тях, отразявайки огъня и мълниите.
Никс отстъпи ужасена. Прилепът пристъпи от крак на крак върху джина, за да се обърне към нея. Големите му тъмни очи блестяха. Кадифените му уши стърчаха. За момент зрението ѝ се раздвои: тя виждаше едновременно и прилепа, и себе си стояща там. Мярна се и един образ, на взет назаем нож, който срязва едно нежно гърло: милост, оказана въпреки болката, която причиняваше.
Тя погледна братята си.
„Тук беше същото…“
Преди да успее да осмисли всичко, вниманието ѝ бе привлечено от нокти, дращещи по камък. Тя се обърна и видя как Аамон, протегнал врат, се мъчи да се върне при нея, но тазът му бе строшен.
Тя изтича при него, както за да спре напразните му опити, така и за да е с него.
Падна на колене до варгъра. Ръцете ѝ се поколебаха над тялото му, защото се страхуваше да не увеличи страданията му. Аамон пъхтеше силно, но успя да се размърда достатъчно, за да сложи глава на бедрата ѝ. Отпусна се тежко върху нея.
Тя сложи длан на бузата му.
Той тупна с опашка.
Никс се взря покрай него към огньовете на площадката и кълбящия се дим. Прилепът напусна мястото си и тръгна към нея и Аамон, подпирайки се на крилете си. Като стигна до тях, ги сви. Тя видя, че не е толкова голям, колкото ѝ се бе сторило. Ако застанеше изправена до него, главата му нямаше да стигне и до рамото ѝ.
Той се примъкна по-наблизо и наведе нос да подуши Аамон. Варгърът оголи зъби, заявявайки твърдо: „Тя е моя“.
Прилепът не възрази. Клечеше и я гледаше. Съвсем тихо писукане долетя откъм него, печална мелодия, примесена с нотка на съжаление, сякаш му се искаше да бе дошъл по-рано, за да спаси Аамон.
Тя откри, че се взира в тези очи и усеща в тях нещо повече.
Гърлото ѝ се сви и гласът ѝ се изля неканен в песен. Не бе нужно никакво усилие от нейна страна. Ритъмът я притегли със своята познатост, идеща от сърцето ѝ. Тя усети обелка от дървесна кора между пръстите си, дъх на чай в ноздрите си. А после и вкуса на топло мляко върху езика си.
Никс се взря в тези очи и разбра кой стои пред нея, кой се е върнал при нея.
„Башалия…“
Прилепът се приведе по-наблизо. Мекият му нос повдигна брадичката ѝ и се гушна топъл до гърлото ѝ. Тя си спомни малкия прилеп, свит в шейната, докато блатото бръмчеше и жужеше около тях. Тихото мучене на Мърморко, газещ отпред.