Остави дланта си на бузата на Аамон, но вдигна другата си ръка и напипа едно ухо, нежното местенце, където брат ѝ обичаше да го чешат. Пръстите ѝ го намериха лесно, докато двамата пееха заедно, приведени над един защитник с най-храброто сърце.
Тя знаеше, че това е Башалия. Нямаше представа как е възможно. Спомни си, че Шая бе описала дарбата, получена от обитателите на Юмрука — единство, което надхвърляше границите на плътта и времето. Всичките им съзнания и спомени, запазени за вечността.
Спомни си последните си мигове с Башалия, приведена над крехкото телце на брат си в гората. Тогава също му пееше, за да го унесе преди жилването на ножа.
Представи си огнените очи, които бяха отвърнали на погледа ѝ в онзи момент.
И осъзна истината.
„Ти си го взел — помисли си. — Дал си му ново тяло, дарено от друг, който се е съгласил да отстъпи мястото си, за да може той да се върне при мен.“
Отдръпна се, за да огледа бойното поле.
Огнени стрели прорязваха тъмното небе.
Легионерите настъпваха от всички страни.
Башалия се бе върнал при нея.
„Само за да умре редом с мен.“
Рит се приведе над водача на небесния сал. Писъците на прилепа още ехтяха в ушите му. Никога не бе усещал такава мощ. Представи си кутията на Витаас, засияла болезнено ярко — а после експлозията и разлетелите се парчета мед, плът и кост.
Огледа долу и зърна гигантския прилеп, сега приклекнал до момичето. В главата му изникнаха думите на Витаас.
„Вик дире Ра…“
Спомни си клашианското пророчество за завръщането на мрачната им богиня.
„Онази, която ще се носи на криле от огън и ще унищожи света.“
Рит си представи този прилеп, спуснал се от небе, изпълнено с мълнии и огън. Беше го видял как разкъсва джина и дори убива братята на момичето. Без съмнение това бе същество с безмилостна сила.
Спомни си по-раншните си съмнения в думите на Витаас. Наруга се, че е бил толкова сляп.
„За доброто на кралството повече не бива да подценявам нито животното, нито детето.“
Все пак страховете му можеше и да не се сбъднат. В момента рицари и стрелци се приближаваха към нея. От другата страна крачеха Трошачи. Засега момичето не бе обладано от Вик дире Ра. Една стрела можеше да сложи край на тази заплаха.
Той огледа цялата шир на площадката и приключващата долу битка. Дори бронзовото оръжие вече помръкваше, запъваше се, изчерпваше се. Мяташе мълниите си с по-малка сила и по-малка точност. Залиташе сред дима, опитвайки се да опази двамата мъже със себе си. Сега те, изглежда, се опитваха да стигнат до момичето, привлечени от появата на страшния прилеп.
Но Рит се съмняваше, че имат сили за това.
Още съдове се спускаха от бойния кораб, готвейки се да умножат броя на легионерите долу. Скоро всичко щеше да свърши.
Водачът до него заговори:
— Резервоарите ни с огнеплам са почти празни. Трябва да презаредим на „Пиул“, преди да се спуснем отново.
Рит вдигна глава към търбуха на бойния кораб. Той представляваше непревземаема крепост, може би най-доброто място, където да изчака отминаването на тази буря.
— Закарай ни там.
Водачът завъртя руля и огнепламовите горелки зареваха по-силно. Салът се понесе нагоре. Рит понечи да се извърне, но в този момент ослепителен проблясък привлече погледа му отново навън. Той засенчи очи.
Пред тях пламтеше гигантска колона от светлина. Издигна се от центъра на каменния кръг и удари кила на „Пиул“ по средата. Нямаше нито взрив, нито гръм. Сияйната колона просто остана да грее там за един дълъг миг — а после угасна.
Рит се намръщи, озадачен от това странно явление. Погледна надолу към източника му, спомнил си за двете кръстосани арки, заслонили блок от бял камък. Тях ги нямаше. Той присви очи, все още заслепен от яркия проблясък. Премигна, мъчейки се да осмисли онова, което виждаше. В площадката бе зейнала дълбока яма, идеално кръгла и с гладки стени, сякаш някой бог бе взел шило и бе пробил дупка в каменния кръг, без да остави и най-малката отломка.
Водачът извика и изви рязко сала. Рит се вкопчи в облегалката му и видя, че мъжът се взира нагоре, не надолу. Рит проследи ужасения му поглед.
Същата дупка бе пробита и в облаците, през центъра на „Пиул“. Бойният кораб бе изтърбушен по средата. През дупката грееше ярка слънчева светлина и се виждаше синьото небе високо горе. Отново нямаше отломки. Дупката бе пробита чисто и гладко през центъра на кораба.
Бавно предната и задната половина на бойния кораб се отчупиха, разкъсвайки малкото, което все още ги свързваше. Отделиха се една от друга и полетяха към тъмната площадка долу.