Водачът се бореше яростно с машината си, опитвайки се да се махне от пътя им.
— Давай! — настоя Рит. — Разкарай ни оттук.
— Накъде? — изпъшка мъжът, зает с контролните уреди.
— Спокоен кът. Далеч от Булото. Където и да е.
Докато бягаха, светът под тях затътна. Земята започна да се гъне и тресе от онази адска дупка навън. От нея плъзнаха пукнатини и заизвира дим.
Небесният сал се носеше над площадката. Точно зад тях рухна кърмата на „Пиул“, влачейки след себе си въжета и дрипи от балона. Излязъл от района на катастрофата, салът изви нагоре и потъна в облаците.
Щом изскочи отново под ярката слънчева светлина, Рит най-после издиша и отпусна ръката си, която се бе вкопчила с побелели кокалчета в седалката на водача.
И други кораби започнаха да изскачат от облаците, понесли още бягащи легионери. После нещо прелетя от лявата им страна, устремено в обратната посока.
Бързолет с ожулен корпус.
Гмурна се в облаците.
Рит присви очи. Водачът също го видя и се озърна през рамо към него. Рит посочи напред, където в далечината над мъглите висеше тежък облак дим.
— Не спирай.
Ако нещо оцелееше от тази разруха. Рит щеше да намери начин да се справи с него. Тукашните събития го бяха научили на много неща. Той щеше да използва това знание.
„И ще го обърна срещу тях.“
61.
Докато „Врабчарят“ потъваше през тъмните облаци над Далаледа, Грейлин затаи дъх. Не знаеше какво да очаква, нито какво ще намери. Чуваше зловещо буботене, идещо отдолу.
След като научи, че Никс се е качила в Булото, Грейлин бе предизвикал Дарант да му докаже колко бързо може да лети корабът му. Докато се носеха към скалите, държеше очите си вперени във високия балон на втория боен кораб. После копие от ослепителна светлина разцепи съда по средата и отломките му полетяха надолу. Щом стигнаха до върха, пред очите им изскочиха по-малки лодки, които бързо се отдалечиха. Без да им обръща внимание, Дарант включи горелките на кораба си и се гмурна в облаците.
Докато се спускаха през тази тъмна пелена, Грейлин стоеше вляво от Дарант. Канти бе заел позиция от другата страна на пирата, с Джейс до себе си. Всички очи се взряха надолу, когато бързолетът излезе от облаците и пред тях се разкри картина като от най-ужасния кошмар на Хадис.
„Нищо чудно, че всички бягаха оттук.“
Под тях се простираше тъмна равнина от камък. По-голямата част от нея бе скрита от дима на горящи корабни останки. Двете половини на бойния кораб се бяха разбили, образувайки планини от огнени отломки.
Грейлин видя голяма дупка точно под тях. Земята се тресеше непрестанно и по нея пълзяха назъбени пукнатини, които сякаш се разпростираха от онази яма. От пукнатините бълваше още дим.
— Нищо не би могло да оцелее от това… — прошепна Джейс.
— Свали ни по-ниско — заповяда Дарант на дъщеря си.
Грейлин сложи ръка на рамото на пирата в безмълвна благодарност — знаеше какво рискува той.
Дарант го погледна. На лицето му вече нямаше и помен от обичайната му несериозност, там се виждаше само страх.
А после Канти се изпъна рязко. Ахна и посочи вдясно на борд.
— Там! Виждате ли онази факла, дето се движи сред дима и отломките?
Грейлин мина от неговата страна, за да види по-добре. Проследи накъде сочи младежът и различи нещо, което приличаше на разтопена рицарска броня, крачеща през пейзажа.
— Шая… — промълви Джейс.
Канти кимна.
Двамата бяха описали набързо на Грейлин събитията, случили се след като Никс и останалите бяха скочили от „Врабчарят“. Той не бе повярвал много на приказките им за жива статуя, но явно трябваше.
— Спуснете се — рече умолително Канти. — Последвайте я.
Дарант кимна и завъртя щурвала, за да ги насочи натам, докато дъщерите му ловко снижаваха кораба.
— Вижте. — Джейс посочи към бронзовата жена. Пламъкът на тялото ѝ сега разкриваше четири фигури, следващи огнения ѝ път. — Това са Фрел и Райф. И мисля, двама от кетра’каите.
— Никс? — попита Грейлин, разчитайки на техните по-млади и по-зорки очи.
Джейс се обърна към него и поклати глава.
„Не.“
Канти се приведе напред, докато носът му не опря в прозореца.
— Шая ги води нанякъде, вместо към най-близката порта в стените.
Грейлин стисна юмрук, като се молеше и надяваше.
Обвита в дим и жега, Никс още стоеше на колене върху треперещите камъни с главата на Аамон в скута си. Той вече не пъхтеше, само дишаше тежко и мъчително. Тя го почеса в основата на косматите уши.