След като кацнаха и привързаха „Врабчарят“, Дарант застана на това място с ръце на кръста и посочи кой варгър иска.
— Да — отвърна Грейлин. — Всичко мина добре. Твоят варгър е благополучно погребан в горските дебри.
Дарант бе избрал Аамон.
— Хубаво. — Дарант пристъпи по-наблизо, преметна оцапаната си ръка през рамото на Грейлин и го поведе към „Врабчарят“. — Ела да ти покажа новите нокти, които добавих на тази чудесна птица.
С меч в ръка Канти отстъпваше по пясъка. Джейс го последва, прехвърляйки ловко брадвата си от едната ръка в другата.
И двамата се потяха обилно, останали само по бричове. Пясъкът пареше ходилата му, слънцето го заслепяваше, а гърдите още го боляха от заздравялата рана от меч. Искаше му се да използва всичко това за оправдание, че един калфа от Защитните острови надвива принц на кралството.
Накрая се предаде и хвърли меча.
— Стига! Ти вече обезобрази един принц. По-добре да не ни правиш еднакви. — Сложи ръка на бузата си. — Това мургаво лице е прекалено красиво, за да го съсипеш.
Джейс се ухили запъхтян.
— Ама ти наистина си много самовлюбен.
Канти пристъпи към него и го тупна по рамото.
— Добре казано. — Примижа кисело към ярките пясъци. — Обаче вероятно ще трябва да намерим човек, който разбира от бой с брадва, за да ни научи какво да правим.
— Така си е. — Джейс кимна към меча на пясъка. — На теб определено ще ти дойдат добре повечко уроци.
Силен вик ги накара да се обърнат — идваше откъм оживения град, издигащ се по скалите. Към тях идваха Фрел с пачка листове и перо и Пратик с цяла купчина книги.
Канти изстена.
— Като говорим за уроци…
Фрел кимна към водопада, за да покаже на Канти, че е време за заниманията му. Там двамата алхимици бяха приготвили импровизирана класна стая.
Канти вдигна меча си, избърса го от пясъка и с мърморене последва учителите си.
Джейс тръгна с него.
— Клашианският не е толкова труден за учене. Граматиката е малко сложна, но прилича на гжоанската.
Канти се намръщи на калфата.
— Четеш прекалено много книги.
Джейс сви рамене и лицето му стана по-умислено. И двамата знаеха, че времето им заедно изтича. Джейс щеше да замине за леда с другите, но не и Канти. Оттук нататък той имаше собствен път, който водеше далеч в Южен Клаш.
— Мислиш ли, че ще успеете да го откриете? — попита Джейс.
— Нали затова уча клашиански.
Джейс му хвърли коса усмивка.
— Значи със сигурност сме обречени.
Канти го бутна по рамото.
Въпреки това настроението му се помрачи.
Той си представи синята точка на картата, показана им от Шая, която бележеше възможното местоположение на друг Спящ като нея. Тя смяташе, че може би ще се нуждаят от такъв съюзник в бъдеще. Фрел и Пратик бяха приели предизвикателството, особено след като Окованият искаше да проучи и клашианските пророчества, свързани с апокалипсис — истории, съдържащи се в най-старите им книги, написани скоро след края на Забравените епохи. Тези томове се пазеха в Дълбокото хранилище, библиотеката на дреш’ри, за която се говореше, че е скрита под градините на Имри-Ка.
За да получат разрешение от императора да влязат — и може би да си спечелят съюзник — двамата алхимици трябваше да са придружени от още някой. Пратик не можеше да се върне в клашианската столица с празни ръце. А със сигурност не можеше да заведе и Шая. Така че оставаше само един избор.
Канти въздъхна.
Имаха нужда от някой, който би заинтригувал един император и би могъл да го привлече за каузата им, някой, който можеше да послужи за пионка в една война между кралството и империята.
С други думи, нуждаеха се от…
Принца в шкафа.
Райф крачеше около кръглата маса по средата на пещерата. Повърхността от черен дъб бе надраскана и лекьосана, тук явно се бяха водили множество разпалени дискусии между разбойници, пирати и негодяи. А скоро щеше да се превърне в здравата основа, на която да се крепи бъдещето на света.
Той се взря в подноса със зрели сирена, купите с росни ягоди и димящите погачи, големи колкото главата му. Имаше също гарафи с вино и малки бъчвички с бира.
„Поне ще сме добре нахранени и ще можем да вдигнем тост за наближаващата гибел.“
Заобиколи отново, за да стигне до Шая, която вече бе седнала. Тя носеше наметало с качулка, което помагаше да се скрие бронзът ѝ. Макар че тук, в това частно помещение, бе отметнала качулката назад, косата ѝ си оставаше мека, разделена на кичури в златни и медни оттенъци. Устните ѝ бяха идеално пухкави. Лазурните ѝ стъклени очи следяха движението му около масата.