— Гледай да не те убият — подхвърли през рамо.
Той ѝ бе благодарен за загрижеността, но я разбра погрешно — беше забравил с кого говори.
— Имаш страхотен чеп — завърши тя. — Може да ми се прииска да го използвам отново.
Райф премигна, когато тя затръшна вратата зад гърба си.
„Е, като за последни думи… тези не бяха лоши.“
Никс усещаше, че времето я притиска, не само за тази среща, но и за света като цяло.
Въпреки това стоеше в малката пещера далеч от другите. Подът бе покрит с пясък. В ъгъла блестеше малко изворче. Високо над главата ѝ част от тавана бе пропаднала много отдавна, разкривайки гората и небето горе. Слънчевата светлина подхранваше изобилието от къдрави папрати и пълзящите рози, разцъфтели в румени петна. Няколко от тях бяха в по-тъмно червено, като пръски кръв.
Тя се опитваше да не гледа последните.
Вместо това се бе съсредоточила върху светлото петно открито небе и чакаше. След малко една сянка прелетя във висините и изчезна. Тя затаи дъх. Миг по-късно дупката притъмня и след още миг черни криле се разпериха широко под тавана.
Лъхна я вятър, носещ остра миризма, примесена с лек дъх на мърша. Башалия отдавна вече не пируваше с мушици и комари от блатата. По-голямото му тяло имаше нужда от солидна храна. В единия край на пещерата бяха струпани оглозгани кости — но не повече, отколкото могат да се намерят във варгрово леговище.
Тя не можеше да го вини за новите му апетити.
Башалия кацна на пясъка, вдигнал високо криле, после ги прибра.
Тя отиде при него.
Той пристъпи от крак на крак и подскочи леко, както правеше като малък. Това бе напомняне, че въпреки големите си размери по сърце той още е малкият ѝ брат. Отвърна с писукане на поздрава ѝ и я обгърна с песента си. Докато зрението ѝ се местеше между двата им чифта очи, тя също запя в отговор. Долавяше безпокойството му от това ново място, може би дори от новото му тяло.
„И двамата имаме много неща, с които трябва да свикнем.“ Все пак тя знаеше кое го тревожи най-много.
Както и нея.
Тя разтвори обятията си, също както и сърцето си. Дори песента не можеше да замести успокоението на леките докосвания и споделената топлота. Той присви уши и подуши лицето ѝ, поемайки аромата ѝ. Топлият му език я близна да вкуси солта ѝ. Той се сгуши в нея, подпрян на крилете си.
Тя вдигна ръце и го почеса по ушите, разтривайки нежната кожа с пръсти. Запя му, като преплиташе нишките и споделяше по-изтънчените му сетива. И отново — както бе забелязала, щом пристигна тук — вече почти не усещаше онзи по-голям разум. Той още бе някъде там, като буря на хоризонта, само шепот на далечна гръмотевица, но тези ветрове вече не можеха да я достигнат. Бурята бе прекалено далеч.
Сърцето ѝ се разтуптя от разбиране.
Башалия губеше връзка с племето си оттатък морето. Обхватът им — колкото и голям да беше — си имаше граници и разстояния, които не можеше да преодолее.
Тя усети чувството му на загуба.
Но Никс имаше по-голям страх. Замисли се накъде щяха да се отправят скоро. Към ледените полета още по-далеч, от другата страна на света.
Знаеше какво означава това. Там той нямаше да може да бъде съживен; спомените му нямаше да се запазят у братята му.
„Ако Башалия умре там, ще изчезне навеки.“
Ето защо бе дошла тук долу. Повдигна брадичката му и се взря в очите му. „Не бива да ни следваш.“ Макар че сърцето ѝ се свиваше при мисълта да е далеч от него, страхът да го загуби завинаги бе непоносим.
Очите му засияха в отговор. Той нададе тъжен писък, долавяйки страха и мъката ѝ също толкова ясно, колкото тя долавяше неговите чувства. Въпреки това нишките му се увиха по-здраво около нея. Той отказваше да се отдели от Никс, да я напусне отново. Тя потърси начин да го убеди, да възрази срещу идването му.
Но на някой друг вече му беше писнало.
От тъмния кладенец вътре в Башалия ги връхлетя черна вълна. Огнени очи запламтяха в онзи сенчест мрак, явно положили значителни усилия да стигнат дотук. Въпреки това заповедта бе студена и решителна, с оттенък на заплаха.
НЕ.
А после това огромно присъствие изчезна от двамата, оставяйки вледеняваща пустота. Башалия се притисна по-силно към нея. Тя знаеше, че не може да поиска пак това от него. Вместо това се приведе, като го докосваше и успокояваше с песента си, докато нейното сърце също се успокои.
Накрая недостигът на време ги накара да се разделят.
— Трябва да вървя — прошепна тя.
След няколко последни окуражителни докосвания Никс тръгна обратно по тунелите. Движеше се тежко, притисната от безпокойства и страхове. Не след дълго обаче стигна до нужната врата и чу гласове зад нея. Явно бе закъсняла с много. Пое си отново дъх, отвори вратата и влезе в топлата стая.