— Хванах те — прошепна той.
Най-сетне тя се изправи стабилно.
Той огледа лицето ѝ. Веднъж, много отдавна, бе посетил Светата катедрала в Наковалнята. В главния ѝ неф имаше висок витраж, на който бе изобразен пантеонът на боговете. Макар че на лицето на Земната майка бе изписано обичливо изражение, това на Дъщерята бе твърдо като самото стъкло, решително и непрощаващо. Тя държеше лък, а на гърба ѝ имаше колчан със стрели. Понякога я наричаха също Ловкинята.
Райф се взираше в бронзовата фигура, гола и безсрамна. От лицето до формата на тялото ѝ изглеждаше сякаш самата Дъщеря се е сдобила със земно въплъщение.
Колкото и чудно да бе всичко това, Райф осъзнаваше, че времето го притиска. Преглътна и опита пак.
— Аз трябва да вървя.
Тръгна към малката врата в дъното на стаята, като се опита да освободи ръката си. Жената отказа да го пусне. Вместо това го последва, без да се отделя от него.
Райф въздъхна облекчено.
„Това стига засега.“
Продължи през стаята, страхувайки се, че тя може да спре по всяко време и да го прикове отново на място. Усещаше, че трябва да я държи в движение, като канара, търкаляща се надолу по някой хълм. Въпреки това не бързаше, за да не би тя да загуби равновесие. Докато я водеше, погледът ѝ се плъзгаше по стаята, а лицето ѝ бе твърдо и непроницаемо.
Той стигна до вратата и откри, че е отключена. Отвори я и влязоха в малко антре. Лъхна го миризма на кръв и вътрешности. Даже бронзовата жена трепна.
Отляво имаше каменна маса с окови. Около нея се бе събрала локва кръв. На пода, сякаш захвърлена, лежеше купчина от кости, плът и кожа. Пред очите на Райф изникна бедното момиче, кръвородната жертва.
Бронзовата жена пристъпи към кървавите останки, но Райф я спря — или, като се имаше предвид колко тежеше, поне опита да я разубеди.
— Недей, нищо не можем да направим.
От другата страна имаше купчина захвърлени дрехи: износени кожени сандали, безформена бежова рокля и наметало, в което кръпките май бяха повече от плата.
„Сигурно са били на принесеното в жертва момиче.“
Отведе бронзовата жена до купчината.
— Трябва да се облечеш. Не мога да те пусна да се развяваш гола по света.
Той самият определено не би могъл да се измъкне оттук с ходеща гола бронзова статуя до себе си.
Тя килна глава и го изгледа въпросително.
„Богове, жено, аз ли трябва да правя всичко?“
Започна да ѝ показва с жестове и с малко помощ успя да нахлузи роклята на главата ѝ. Тя постепенно започна да схваща намеренията му. Пусна ръката му достатъчно задълго, за да смъкне роклята до коленете си. После се наведе за наметалото и за момент се намръщи. Преди той да успее да ѝ каже нещо, започна да си го слага.
— И сандалите също — подсказа ѝ Райф.
Никой не вървеше бос по тукашните места — не и през горещите като жарава пясъци, от които за две крачки ти излизаха мехури на стъпалата. Това бе една от причините надзирателите да държат затворниците без обувки — за да им попречат да бягат. Той се взря в жената. Макар че не знаеше дали такъв бронз може да пострада от топлината, странната гледка на жена, вървяща незащитена в палещата жега, щеше да привлече нежелано внимание.
После изведнъж осъзна истината. Сведе поглед към свободните си ръце.
„Свободен съм.“
Обърна се към тунела, излизащ от антрето. Направи крачка натам, докато жената се бореше с наметалото си. Ако побегнеше сега, би могъл да се измъкне. Изглеждаше много по-лесно да се изниже незабелязано, ако подире му не се мъкне такава загадъчна фигура.
Въпреки това притвори очи с въздишка на раздразнение; знаеше, че трябва да остане.
„Голям си будала.“
Отвори очи и се обърна към жената тъкмо когато тя успя да си върже наметалото. Отиде при нея и дръпна качулката върху главата ѝ, като се постара да скрие максимално неестествения ѝ вид. Взря се в очите ѝ, които в сенките на качулката наистина сияеха слабо. Изражението ѝ омекна — също както бронзовата ѝ фигура.
Една ръка се вдигна. Той очакваше да го стисне отново, но тя само го погали по бузата. Топлината се вля в него. После тя свали ръка и се наведе за захвърлените сандали.
Той ѝ помогна да ги обуе, а после я огледа за последен път от главата до петите.
— Ако не се взират прекалено внимателно… — промърмори, а после добави наум: „А бе къде ми е акълът?“
Сви рамене и тръгна към тунела.