А после крилатото създание каца в калта.
Завърта се към нея, разкривайки зловещото си великолепие. Вдигнало е високо кожените си криле, достатъчно тънки по краищата, за да се вижда през тях блещукането на петната слънчева светлина. Държи главата си приведена до земята. Големите космати уши се извъртат към нея. Дългите цепки на ноздрите му се разширяват и затрепкват, то души въздуха. Изсъсква срещу нея и косматата грива, минаваща по късия врат и извития му гръб, настръхва.
Тя знае за този звяр, цяла Азантия знае за него — това е ужасът на блатата, кошмарният мирски прилеп, отровният обитател на забуления вулкан в сърцето на тези блатисти земи. Юмрука. Носят се сума ти истории за тези същества, макар че малцина са оживели от срещите с тях, за да разказват. Никога никой ловец не се е връщал с такава неуловима, опасна плячка. Дори костите им никога не са стигнали до някоя от сбирките на замъка.
Със свито гърло тя се взира в чудовището пред себе си.
Безмилостни очи, студени като черни диаманти, отвръщат на погледа ѝ. Непрекъснат съсък се лее от гърлото му. Тя цялата потреперва от недоловим за ушите звук. Усеща го в зъбите си, в черепа си, как пращи по повърхността на мозъка ѝ като масло в тиган. Знае, че я изучават по-дълбоко, отколкото би могло да направи всяко око.
Устните на звяра се отдръпват заплашително и оголват дълги зъби, по които блести отрова. Прилепът започва да се приближава към нея, избутвайки се с крилата си.
Не, не към нея — а към бебето в калта.
Мънички крайници се размахват във въздуха, сякаш подканват чудовището.
Тя се опитва да се притече на помощ на дъщеря си, но е изпуснала ножа. Не че това има значение. Не са ѝ останали сили дори да пълзи. Тялото ѝ е студено като калта под нея. Единственото топло нещо са сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Понеже знае, че няма какво повече да направи, приема неизбежното и се отпуска в корените на дървото.
Мракът я обгръща.
Преди да я погълне съвсем, тя се взира за един последен път в детето си. Макар че не е успяла да даде на момиченцето живот, му е дала друг, не по-малко ценен дар.
Свободата му — колкото и краткотрайна да се окаже тя.
Намира някаква утеха в това, докато сенките заличават света.
Но някой друг не се задоволява толкова лесно.
Докато тя гасне, чува първия плач на бебето си, жаден и гневен. Не може да направи нищо, за да утеши този рев към един живот, прекъснат преди да е започнал. Вместо това дава на детето си последния си съвет — урок, усвоен по най-трудния начин.
„По-добре е да умреш свободна, дъще.“
I.
Замъгленото момиче
Проклятието винаги произлиза от желание.
1.
Никс се опитваше да разбере звездите с пръсти.
Почти сляпа, тя трябваше да се приведе над ниската маса, за да достигне до сърцето на планетария, топлото бронзово слънце в центъра на сложния астрономически механизъм. Знаеше, че сферата с големина на чайник е била напълнена с горещи въглени преди сутрешния урок, за да имитира животворната топлина на Небесния отец, който е разположил своя дом там. Протегна длан към тази топлина, а после внимателно отброи навън бавно въртящите се пръстени, които бележеха пътищата на вътрешните планети около Отеца. Пръстът ѝ се спря на третия. Тя го задържа за момент там и усети вибрациите на зъбните колела, които въртяха този пръстен, чу цъкането, когато учителката им завъртя колелото в другия край на планетария, за да докара техния свят до чакащата ръка на Никс.
— Внимавай, дете — предупредиха я.
Устройството беше на четири века, един от най-ценните артефакти на училището. Говореше се, че било откраднато от азантийския двор от игуменката основателка и донесено в Манастира на Брайк. Други твърдяха, че не било откраднато, а изработено от самата игуменка с умения, отдавна изгубени за хората, които живееха и преподаваха тук днес.
Но и в двата случая…
— Гледай да не го счупиш, Смотанячко — изтърси Бърд. Забележката му предизвика кискане от другите ученици, които седяха в кръг в сводестата зала на астроника.
Учителката — сестра Рийд, млада послушница в манастира — им изръмжа да мълчат.
Бузите на Никс пламнаха. Съучениците ѝ можеха лесно да наблюдават сложния танц на сферите около бронзовото слънце, но не и тя. За нея светът бе постоянно забулен в мъгла, в която движенията се различаваха само по мърдането на сенките, а предметите — по редиците трепкащи очертания под най-ярката слънчева светлина. Даже цветовете бяха приглушени и воднисти за увредените ѝ очи. И най-лошото — когато се намираше на закрито както сега, зрението ѝ бе удавено в мрак.