Чу се шумолене на поли, сложният механизъм от зъбни колела затрака отново и пръстените се завъртяха. Никс се съсредоточи върху начина, по който Земята се въртеше бавно на място, докато правеше пълна обиколка около слънцето. Помъчи се да разбере как е възможно южната част да е по-ярка, когато северната е по-тъмна. После разбирането премина нагоре по пръстите ѝ. Оста, около която се въртеше Земята, не беше идеално отвесна. Вместо това бе разположена под лек ъгъл спрямо слънцето.
„Възможно ли е това да е отговорът?“
Увереността ѝ растеше.
Тя заговори, като продължаваше да следва собствения си път около слънцето:
— Докато Земята обикаля, оста ѝ се върти под лек ъгъл, вместо съвсем отвесно. Поради това за известно време горната половина на света е наклонена към слънцето.
— И това създава нашето ярко северно лято — потвърди игуменката.
— А по същото време долната половина е наклонена обратно на слънцето.
— Което бележи мрачната зима на южната Корона.
Никс се обърна смаяна към игуменката.
— Значи сезоните се дължат на това, че Земята се върти накриво, като ту накланя едната си страна към слънцето, ту обратно.
Сред учениците плъзна мърморене. Някои гласове бяха смутени; други — невярващи. Но поне Бърд не ѝ се присмя открито, не и в присъствието на игуменката.
Въпреки това Никс усети как лицето ѝ пламва отново.
После една ръка я потупа по рамото и завърши с окуражително стисване.
Сепната от допира, тя се дръпна. Мразеше всякакви неочаквани докосвания. Много момчета — а дори и някои момичета — напоследък се бяха научили да я опипват, често жестоко, да я щипят по най-нежните и интимни местенца. Тя не можеше дори да ги обвини и посочи. Макар че често знаеше кои са. Най-вече Бърд, който винаги смърдеше на пот и имаше вкиснат дъх. Носеше този облак със себе си благодарение на големите количества бира, пращани му от баща му от Фискур.
— Извинявай… — каза тихо игуменката, явно забелязала реакцията ѝ и неловкостта ѝ.
Никс се опита да отстъпи, но един от пръстите ѝ се бе закачил за пръстена на Земята, когато трепна. Смущението ѝ се превърна в паника. Тя се опита да измъкне ръката си, но изви пръста си в грешната посока. Чу се метален звън, който предизвика ахването на сестра Рийд. Вече свободна, Никс дръпна ръката си от планетария и притисна юмрук към гърдите си.
Нещо издрънча на каменния под до краката ѝ.
— Тя го счупи! — възкликна Бърд, но в думите му нямаше насмешка, само шок.
Друга ръка я сграбчи за лакътя и я дръпна назад. Никс залитна и падна на колене.
— Какво направи, непохватно момиче? — Сестра Рийд продължаваше да я стиска. — Ще наредя да те напердашат хубаво с пръчка.
— Не, няма — каза игуменка Гайл. — Стана случайно. И аз нося равна вина, защото стреснах детето. Искаш ли аз да бъда вързана и напердашена, сестро Рийд?
— Никога не бих…
— Тогава и детето няма да бъде наказано. Пусни го.
Лакътят на Никс бе освободен, но не преди същите пръсти да го стиснат силно, впивайки се до кокала. Посланието бе ясно. Работата нямаше да свърши дотук. Това бе болезнено обещание. Сестра Рийд възнамеряваше да получи разплата, задето е била унизена пред учениците.
Полите на Гайл зашумоляха и гласът ѝ се сниши към пода.
— Виж. Само луната на Земята се е откачила. — Никс си представи как игуменката вдига металното топче. — Лесно може да бъде върната на мястото си и закрепена.
Никс се изправи, лицето ѝ пламтеше като слънцето, сълзите заплашваха да потекат.
— Сестро Рийд, може би ще е по-добре да сложиш край на днешния урок. Мисля, че на твоите седмокласници им се събраха предостатъчно небесни вълнения за една сутрин.
Никс се раздвижи още преди сестра Рийд да освободи класа за обедната почивка. Побягна просълзена към яркото петно на вратата. Никой не попречи на бягството ѝ, може би от страх да не прихване унижението и срама ѝ. В бързината си забрави бастунчето — здрава пръчка от полиран бряст — което използваше, за да насочва стъпките ѝ. Въпреки това не се върна и изхвръкна навън под слънцето и сред сенките на летния ден.
2.
Докато другите се насочиха към столовата на общежитието, където ги чакаше студен обяд, Никс забърза в обратната посока. Не ѝ се ядеше.
Стигна до едно от четирите стълбища, водещи надолу от седмото ниво към по-долното, където шестокласниците вероятно вече ядяха в собствената си столова.
Макар че светът около нея бе само сенки на фона на ярката светлина, тя не забави ход. Дори без бастунчето си се движеше бързо. Беше прекарала половината си живот зад стените на Манастира и познаваше нивата му като петте си пръста. Броят на стъпалата, завоите и стълбищата бе насаден в нея и ѝ позволяваше да прекосява училището сравнително лесно. На ръба на съзнанието ѝ, дълбоко в черепа, вървеше мълчаливо отброяване. Сегиз-тогиз тя инстинктивно протягаше ръка — към някой резбован трегер, подпорната греда на обор, каменен стълб за бичуване — за да се уверява къде точно се намира.