— Напълно убедително — съгласи се Грег.
— После ще се скачим и ще се получи обикновеният тандем „нос в нос“. Само че хубавичко трябва да изолираме компютъра им и да вземем под дублиран контрол управляващия блок на основните двигатели. Защото може да е автономно мислещ и да реши да пусне двигателите.
— Да — подкрепи го Грег, — не дай, Боже, да се случи така и ще се превърнем в „тегли-бутайче“ — кой двигател ще излезе по-мощен. При всички случаи не бива да допуснем това.
Хронометърът на кораба безстрастно отмерваше секундите, денонощията и месеците на полета. Все по-далеч оставаше станцията „Джемини“, радиосигналите от центъра вече пристигаха след забележима пауза. Дори Нептун с гигантските си размери се виждаше като футболна топка. Настъпи моментът, когато всички приготовления за срещата с неизвестния противник бяха приключени, а предстояха безкрайно дълги три и половина трилиона километра път. Разстояние, равно на вечността, което човешкият мозък просто не можеше да възприеме и да го съпостави с каквото и да било в обикновения живот. И само пилотите на далечни, пресмятани в месеци и години космически рейсове хвърляха предизвикателство на тази бездна. След почти три месеца полет Би Джей 90 едва се бе отделил от орбитата на Нептун и все още се намираше в самия край на планетната система, откъдето нейната звезда-джудже изглеждаше малко по-ярка от другите си сестри по небето. На екипажа на капитан Милър предстоеше повече от една година път до астероидния пояс. Би Джей 90 се готвеше да извърши дълъг скок към центъра на Слънчевата система и да пресече орбитите на три големи планети, а космонавтите се подготвяха да потънат в анабиоза.
Четвърта глава
Малката ярка звездичка на космическия кораб се носеше в чудовищния студ на междупланетното пространство. Месеците се нижеха бавно. Остана назад траекторията на Уран, който в този момент беше на обратната страна на орбитата си. След четири месеца Би Джей 90 пресече пътя на Сатурн, мина съвсем близо до синьо-червения му диск, опасан с искрящ пояс от разноцветни кръгове и с орбитите на дузина спътници. Още няколко мига по часовника на галактическата история и корабът премина през пътя на блестящата някъде далеч златисто-розова точка на Юпитер. Само с мощен телескоп можеха да се видят плуващите над повърхността му успоредни ивици на облачните пояси. Но екипажът на космическия кораб спеше в анабиозните камери и без да обръща внимание на всички грандиозни, потресаващи с вечното си величие космически красоти, бързаше към едно-единствено събитие — срещата с врага, който се бе притаил някъде напред и също търпеливо чакаше.
Дойде мигът, когато компютърът събуди хората от дълбокия им изкуствен сън и те отново заеха местата си в центъра за управление на кораба. Би Джей 90 скоро трябваше да премине покрай границата на астероидния пояс. Според устава за междупланетни съобщения, за да се избягнат повреди, тук трябваше да се приберат от повърхността на корпуса всички уязвими елементи и уреди.
Грег за последен път се свърза със станцията. На екрана се появи изображението на Джон Майлс, по лицето му пробягваха като бели искри смущенията от фоновото излъчване на Космоса.
— „Джемини“, тук Би Джей 90. Докладвам: полетът е нормален, екипажът и товарът са в ред. Приближаваме астероидния пояс. Като свършим разговора, ще приберем отвън антените за далечна връзка и слънчевите батерии. Следващото съобщение ще получите, след като излезем от зоната на астероидна опасност.
Грег млъкна, за да изчака сигналът да достигне станцията и оттам да дойде отговор. След два часа отново се появи изображението на Майлс и прозвуча гласът му:
— Би Джей 90, тук „Джемини“. Съобщението е прието, полетът минава нормално… Нямаме никакви допълнения. Следващият сеанс за връзка — според регламента. — Майлс помълча малко и добави: — Грег, внимавай, сам знаеш — астероидният пояс е коварно нещо. Отваряй си очите на четири. — И той вдигна ръка за поздрав — старо като света приветствие на пилотите на космически кораби.
— Благодаря, шефе. Приключвам сеанса, защото ни предстои голяма играчка със слънчевите батерии. Поздрави момчетата. Предай им, че ако по пътя успеем да хванем някой малък астероид от чисто злато, ще направим пепелник за каюткомпанията на „Джемини“. — Грег се помъчи да се усмихне колкото може по-непринудено. — А сега край.
Скоро крилата на слънчевите батерии и огромните решетести конструкции на антените за далечна връзка бяха прибрани в специални контейнери, а корабът се носеше все по-далеч в черната празнота на космическото пространство, пресичана от време на време от предвестници за наближаващата граница на астероидния пояс. Това бяха ту невероятно малки частици твърда материя, за чието съществуване само можеха да се догаждат по искрите, проблясващи в илюминаторите, ту гигантски въртящи се късове с неправилна форма и само вечно будният компютър ги спасяваше от сблъскване с тях. Би Джей 90 летеше все по-нататък към срещата с неизвестното и вече нямаше възможност да съобщи за съдбата си на станциите за следене и на радиомаяците.