От възбуда Стас изплува от креслото и се хващаше от една скоба на стената на друга, сякаш развълнувано се разхождаше из стаята.
— Слушай, Грег — най-сетне наруши напрегнатото мълчание той. — Ако е така, работата ни е спукана. Не знаем къде се крие дубльорът — зад нас, отстрани или дори отпред.
— Точно така — мрачно се съгласи капитан Милър. — Мина едно денонощие, откакто заловихме този пират… Помощниците им сигурно са чули всичко, когато лодката приближаваше кораба. А после — тишина… Би трябвало да последва сигнал, че всичко е наред. Но повече от денонощие такъв сигнал няма. Вероятно първите осем-десет часа са чакали, смятайки, че приятелчетата им мълчат от съображения за безопасност. Но сега мълчанието става твърде подозрително и те би трябвало да започнат действия, без да се съобразяват с прекомерната предпазливост. — Грег замлъкна за момент и добави: — Ако сметките ни са верни, всеки момент ще се получи запитване.
— Шефе, как смяташ — с глух от вълнение глас попита Стас, — могат ли да пуснат по радиото главния компютър или двигателите?
Грег стисна зъби тъй, че на бузите му се образуваха буци. Не отговори веднага на втория пилот.
— Не мисля, че ще успеят. Те не знаят какво се е случило и в какво състояние е корабът. Отначало ще опитат да установят връзка със слаб сигнал. Ако веднага използват импулси за далечна връзка, ще ги приемат станциите за следене и това ще е равно на провал. Не, сега-засега няма да направят така. А пък системите на кораба няма да заработят от сигнал с малка или средна мощност, твърде силен беше ударът — капитанът отново помълча, сетне решително тръсна глава и каза: — Добре… Нещо се разкиснахме, а не му е времето. Все още не се е случило нищо страшно. Дори да се появи и друг кораб, ще бъде далеч от нас и няма да представлява реална заплаха. А ако успеем бързо да окупираме жизненоважните системи на това корито, хич няма да ни пука от нищо. Тъй че хайде да се залавяме за работа, времето работи за противниците ни.
— Съгласен съм — кимна от тавана Стас. — С какво започваме?
— Да помислим. Първо, трябва да променим курса. Колкото и да ни се иска да заобиколим астероидния пояс, това ще ни отнеме много време. Ще се върнем по същия маршрут, по който дойдохме. Скачени също можем да маневрираме между метеоритите. Пък и дотогава ще проникнем до техния двигател и няма да ни е толкова трудно да лавираме. Във всеки случай познатата и предсказуема заплаха от метеорити е по-добре от непредсказуемата опасност от един притаил се враг.
— Вярно — съгласи се Стас.
— А второ… Ще хвърлим всички сили да щурмуваме, пък ще видим…
В същото време на екрана се запали знак „Внимание“ — три червени удивителни, и гласът на Пиф съобщи: „На нестандартна честота е приет кодиран сигнал до «Зевс» — защо мълчиш, какво се случи? Приемам. Подпис «Кондор». Сигналът е изпратен с импулс с малка мощност и тясна насоченост.“
— Ето че всичко си дойде на мястото — констатира Грег, след като се спогледаха с втория пилот. — Всичките ми страхове се потвърдиха.
Стас загрижено погледна ръчния си хронометър и подхвърли, устремил се към люка:
— Сега не бива да губим време. Щом не получат отговор, те ще се опитат да пуснат някоя система. Трябва незабавно да се доберем до екипажа на този „Зевс“ и до изгасналия му мозък.
Грег мълчаливо кимна в знак на съгласие и космонавтите един по един се измъкнаха от каюткомпанията.
Охладеният почти до абсолютната нула машинен интелект на „Кронос—4“ се опитваше да съживи мъртвите системи на завзетия кораб, боботейки почти незабележимо. Това беше най-мощният от съществуващите портативни суперкомпютри. Сега тази машина беше главната щурмова сила за окупиране на системите за управление на зашеметения „Зевс“. Космонавтите кръжаха из командната кабина и не сваляха очи от „Кронос“, само от време на време си подхвърляха кратки фрази. И двамата вече тихичко нервничеха, макар и да се опитваха да не го показват. Повече от четири часа работеше машината, а резултати още нямаше. „Кондор“ все по-често изпращаше запитвания. Чувстваше се, че там са разтревожени сериозно от мълчанието. Главният компютър съобщи, че източникът на сигнала е започнал да се движи след тях. Това означаваше само едно — скоро „Кондор“ ще достигне точката, където стана срещата, няма да открие нищо там и… „Тогава какво?“ — мрачно мислеше Грег, като от време на време поглеждаше изпод вежди към безуспешно работещият „Кронос“. — Какво ще направят тогава? Когато се захваща рискована работа, непременно трябва да се предвиди някакво средство в случай на неприятен обрат. Но къде ли е скрит техният таен коз? Грег огледа помещението с невиждащ, потънал в дълбок размисъл поглед и внезапно се почувства обкръжен от тясно затворено пространство. Едва успя да се учуди на това необикновено усещане и разбра още по-ясно, че го потиска не ограниченият от титановите стени обем, а самото им мъгляво положение, пълно с неизвестност и скрита заплаха. Те самите се напъхаха в тази опасна ситуация. Сами като глупаво зверче влязоха в капана. Захапаха примамката, а сега страхливо гледат дигнатата вратичка, която при първата стъпка към изхода може да падне. Грег разтърка налетите си сякаш с олово слепоочия: „Да, рано се зарадвахме, когато се скачихме с този кораб. Не се знае дали ще успеем да го вземем под контрол. А друг враг вече настъпва опашката ни…“