— Такъв сигнал може и антена да огъне. Тъй… — Грег впи поглед в цифровите показания.
— Какво, изгубихме ли вече робота? — попита Стас само за да не мълчи. Очакването ставаше вече непоносимо.
— Да, изгубихме го — потвърди командирът. — Само че не е ясно дали се е справил със задачата.
Съдейки по цифрите, машината вече бе отрязала всички болтове от едната страна на купола и сега довършваше половината от другата.
— Куполът вече би трябвало да се откъсне при пускането на двигателя — промърмори Грег. Лицето му приличаше на каменна маска. — Всичко зависи дали компютърът ще се съвземе бързо и кога ще пусне двигателя.
— Трябва вече да започва — тихо като въздишка каза Стас, наблюдавайки хронометъра.
И сякаш чакайки само тази команда, всичко, което можеше да се оцвети с тревожен червен цвят, запулсира с алено сияние. Цифрите на всички датчици напрегнато застинаха. А върху главния екран се появиха мислите и командите на „Кронос“. Сега той стана главният боец и всеки момент трябваше да влезе в ръкопашен бой със силния и опасен враг.
— Най-сетне дочакахме поздрав от приятелчетата — през зъби процеди Стас.
Грег нищо не му отговори и само още по-напрегнато впери поглед в таблото за управление.
След миг „Кронос“ съобщи, че веригата от микропроцесори е регистрирала оживление по наблюдаваните линии. А след още една минута — че всички контролирани системи усещат появата на първите разузнавателни сигнали върху блокираните си входове.
— Така, говедото започва да идва на себе си — злобно проговори Грег, като изтри с ръкав потта от челото си. — Още малко и ще се помъчи да ни набучи на рогата си.
— И тогава ще направим истинска корида — опита се да се пошегува Стас.
— Но къде ли първо ще се нахвърли? Всичко излиза… Той мисли извънредно рационално — лицето на Грег стана почти сиво, когато „Кронос“ съобщи, че процесорът усеща най-голямо напрежение в линията към двигателното отделение.
— А на MZ му останаха още осем болта — бавно каза Стас и веднага бързо допълни: — Време е да скрием камерите за наблюдение зад чашата на двигателя. Дори да не измъкнем робота оттам, поне да не останем без очи.
— Добре — съгласи се командирът.
Изображението на една четвърт от големия екран, където току-що проблясваше параболичната повърхност на огледалото, се смени. Сега камерата върху корпуса на кораба предаваше задната страна на чашата. Решетестите конструкции мътно изпъкваха на мъглявия фон на астероидния пояс.
— На робота му остават осем болта… — Стас млъкна, без да довърши фразата.
Изображението на екрана потрепна. Тъмният контур на чашата внезапно рязко изпъкна от обвилото го бяло сияние. В същия миг стените потрепераха от силен удар. Всички незакрепени предмети по инерция заплуваха към изхода.
— Пускане… — неволно въздъхнаха и двамата космонавти.
Но сиянието продължи не повече от секунда и веднага угасна.
— Успяхме! — диво блещейки очи, закрещя Стас. — Успяхме! Разбра ли, Грег, всичко стана както трябва — и в радостен порив той се хвърли да раздрусва и да тупа командира.
Но Грег само ядно и цветисто изпсува, наведе се към пулта за управление и като трескаво натискаше копчетата, глухо произнесе:
— Край… Нашият MZ вече не отговаря.
— Лоша работа — процеди Стас, тутакси станал сериозен. — Лишихме се и от последния си робот…
Няколко минути след това, когато стана ясно, че няма да има повторно пускане, камерите отново надникнаха иззад края на изстиващата чаша. Колоната с реактора силно, почти на 45 градуса се беше отклонила от оста на параболичното огледало. Държеше се само с единия си край за основата.
— Отлично — прецени Стас. — Поне MZ не загина напразно. Двигателят повече не ще може да работи.
— Добре — уморено кимна Грег. — Тази опасност ликвидирахме. А по-нататък какво?
— Трябва да концентрираме вниманието си в трюма им с роботите. Това е последното, на което могат да разчитат.
— И последното, което много лесно ще ни довърши — капитанът винаги се готвеше за най-лошото. Може би иначе не би станал капитан.
Повече от половин час екипажът на Би Джей 90 съсредоточено наблюдаваше как чуждият компютър се свестява от продължителния шок. Сякаш бе великан, който идваше на себе си след дълга загуба на съзнанието през нощта на бойното поле — ту се опипваше, ту шареше около себе си да намери изгубеното си оръжие, ту се взираше в тъмнината наоколо. Но тъй или иначе, моментът, когато ръката му ще се натъкне на меча или на дебелата чепата тояга, трябваше да настъпи, той ще се изправи на крака и пак ще се превърне в страшен противник.