— Че работата е извънредно сериозна, нещо повече, много опасна и всичко трябва предварително да се обмисли, няма спор. Но е излишно да уведомявате втория пилот. Както вие решите, така и ще бъде. Ако сте съгласен, ще го информирате чак в открития Космос. Като командир вие вземате решението, а членовете на екипажа само изпълняват заповедите ви. Няма нужда да запознавате повече хора с факта, че се подготвя операция. Всеки допълнителен човек значително намалява шансовете за спазване на най-строга секретност. Така че вие самичък трябва да решите — гласът на Карпентър стана малко по-мек, той седна близо до Грег на крайчеца на масата, сложи ръка върху рамото му и добави: — Помислете си до утре и в осем сутринта ще ми съобщите решението си. Става ли?
Грег се съгласи и се надигна.
— Мога ли да тръгвам?
— Да, разбира се. Но имайте предвид, че трябва бързо да вземете решение, нямаме много време.
— Сутринта ще съм направил избора си. Къде да ви намеря?
— Кажете го на Майлс, а той ще ми предаде.
Грег кратко се сбогува и излезе от кабинета, а двамата началници продължиха да обсъждат многобройните детайли на бъдещата операция.
Втора глава
Ехото отрази във високия таван на залата удара на ракетата и топката се стрелна като мълния във въздуха. Грег не успя да реагира и съперникът му спечели две точки. „Дявол да го вземе“ — изруга наум той. Губеше вече трети сет поред. В главата му през цялото време се въртеше сутрешният разговор и Грег не успяваше да се съсредоточи върху играта. Той с досада замахна с ракетата, отиде до мрежата и протегна ръка на партньора си:
— Извинявай, Иржи, нещо не ми върви, най-добре е да отида да си почина. За днес ми стига.
Иржи с разбиране потупа Грег по рамото и започна да тупка с топката по стената. Обикновено Грег играеше тенис с втория си пилот Станислав. Но за повече от четири години съвместна работа твърде добре се бяха опознали и той веднага би усетил рязката смяна в настроението на приятеля си. А на Грег не му се искаше Стас да подуши, че нещо не е наред. Затова покани да му партнира едно почти непознато момче от екипажа, който бе оставен тук на почивка.
Грег мина през съблекалнята и влезе в банята. Дълго стоя под силните водни струи, като редуваше ту топла, ту почти ледена вода. След малко по тялото му се разля приятна бодрост. Още няколко минути и той вече седеше в празното кафене на спортния комплекс, чакаше автомата да му подаде чай с биотонизатори. Релето щракна и на подноса се появиха чашка, от която се разнасяше приятен аромат на изсушени билки, и чинийка с две сладки. Миризмата му навя спомени за Земята, която Грег беше напуснал още през студентските си години. Неочаквано пред очите му изплува картината на планинските пасища в Швейцарските Алпи, където беше ходил само веднъж по време на една ученическа ваканция. Упойващ аромат на жива зеленина, на наквасена от летния дъжд земя и опияняващ дъх на естествен озон… Колко далеч е от всичко това сега! Дори от жена му и дъщеричката му, които го чакат в голямата орбитална колония около Юпитер, го отделят милиони километри космически вакуум. Повече от три години не ги е виждал. Случиха му се три поредни далечни курса и не можа да си вземе полагащия му се след дълго пътуване отпуск. Потънал в спомени за семейството и за родната планета, Грег автоматично взе от масичката едно ярко списание и го разтвори напосоки. На голямата — върху две страници — снимка на орбитална площадка акостираше транспортен кораб от масовата промишлена серия КЛ—8, същият като онзи, на който летеше самият Грег, същият като безследно изчезналия в междупланетната пустота Би Джей 86…
Отново го заля вълна от противоречиви чувства. Твърде невероятно изглеждаше казаното от човека от четвърти отдел на централния щаб. Не можеше да повярва в него, не се побираше в прецизния ред на всичко наоколо. Ето защо след разговора Грег отиде в спортната зала, да отвлече мислите си и да успокои поне донякъде възбудения си мозък. Искаше чак след като възстанови душевното си равновесие, да се заеме хладнокръвно и съсредоточено с решаването на задачата. И ето че този момент настъпи.
Грег отпи от чашата и погледът му отново попадна върху космическия кораб на снимката. Първата искрена мисъл, пулсираща в мозъка му, бе: ако версията на Карпентър е правилна, всичко това са извършили невероятно долни мръсници. Историята на междупланетните съобщения не познаваше такъв подъл похват — да използват фалшив сигнал за бедствие. Само хора, непризнаващи никакви човешки принципи, можеха да фалшифицират общоприетия сигнал за помощ, който изравняваше и помиряваше екипажите от всички националности, вероизповедания, политически убеждения и всички открито съперничещи си социално-индустриални групировки. Грег беше непоколебимо убеден, че те трябва да си получат заслуженото колкото се може по-скоро, и той с удоволствие би участвал в разплатата. Това по принцип… А конкретно — да воюваш с хора, които са готови на всичко и отдавна, грижливо са се подготвили за нападение, е извънредно рисковано. Той дори не знае какви ще бъдат въоръжението и екипировката му. Ясно е, че някой някъде е подготвил кораб, но да се съгласи слепешката… Грег си спомни Нина и мъничката Кристиана и неволно потръпна. Какво ще стане с тях, ако загине? Разбира се, за пилотите, които не се завръщаха от рейс, застрахователните компании изплащаха много големи суми, но все пак… Той отново отпи от фината порцеланова чаша и се зае със сладките, за да се отвлече от не твърде веселите си мисли. Схруска приятно миришещата на канела коричка и заразглежда морските пейзажи по стените на кафенето. Както и преди, то беше празно… Самичък да вземе решение, да рискува освен своя собствен и живота на втория си пилот… Идиотско положение. През четирите години съвместни полети в един екипаж Грег беше свикнал заедно със Стас винаги да се измъкват сполучливо и от най-трудните ситуации. Затова сега почти физически страдаше, че не бива да разкаже нищо на втория си пилот и да чуе гласа му.